понеделник, 3 декември 2012 г.

Вогоните* и предучилищното обучение


Дъщеря ми ходи на детска градина – 2 години в частна и 3 в държавна. Частната не я обсъждам, защото нарочно избрахме такава, в която децата се гледат като вкъщи. След 2 години обаче, по ред причини се наложи да я преместим в държана градина.

Няма да описвам драмата, в която попаднахме. Само ще кажа, че дъщеря ми беше нон-стоп болна. И не, не е от вирусите сред многото деца – за 3 години все щеше да се адаптира към циркулиращите микроорганизми! Така че като ми заговори зам. министърът за качеството и условията в държавната детска градина и ми излиза пяна през ушите. Очевидно тези по ръководните постове са пропуснали да забележат някои неща:

  1. Групите са препълнени.
  2. Леличките” постоянно се сменят, поради изключително доброто заплащане. В групата на дъщеря ми половин година нямаха помощник-възпитател. После дойде една изключително мила жена, която работеше цял ден и помагаше и на двете групи. Е, колкото и да е добронамерена, работлива и чувствителна към нуждите на децата, все пак не е Шива!
  3. Поради факта, че децата са много, а учителката една, свободната игра е сведена до минимум. Не е възможно един човек да опази 30 деца, пуснати да беснеят на воля. Затова всичко е организирано и под строй. И това е добрият вариант. Лошият е – зомбита пред телевизор.
  4. Децата в трета група имат повече учебни помагала, отколкото аз съм имала в 4 клас! Програмите по които се работи няма да ги обсъждам – те са разнообразни и все адекватни. Обикновено включват седене в кръг на столчета или седене на маса.
  5. Храната – единственото ѝ хубаво нещо е, че е контролирана. Изисквания има, но пари няма. Да се оправят директорите както могат. Ако пък имате късмета да сте семейство вегетарианци или пък детето ви да е алергично към нещо, шансът да се съобразят с вашите изисквания е почти равен на нула.
Това са само някой от най-общите неща, които не ми се струват редни в детските градини.

Конкретно в нашата градина “случихме” на учителка. Децата на 5 годни пишеха букви. Пчечатно! Никой не следеше по какъв начин се изписват буквите. Никой не ги учеше и как се свързват. Но това не пречеше на учителката да диктува изречения: “Аз обичам зимата.” И тези, които не се справят бяха коментирани пред всички и заплашвани, че в училище ще имат само двойки, защото са мързеливи. Със смятането положението беше подобно. Дъщеря ми поради постоянното си боледуване, отсъстваше 2/3 от времето. В момента, в който се появеше, се оказваше, че е некадърна, мързелива и глупава, защото е изостанала с материала. Макар и казано не по този начин. Но това беше посланието, което тя получаваше непрекъснато. Съответно, детето живееше в непрестанен стрес, с убеждението, че с нищо не се справя. Говорили сме многократно с учителките – ефект нямаше. От един момент нататък, просто не ходеше на детска “поради семейни причини” или с бележка от лекар.

Ако това се случваше само в нашата градина, бих казала, че такъв ни бил късметът. И толкова. Уви, от разговори с познати и приятели, а и с преподаватели в детски градини, се оказва, че това е масово явление. И изказвания от рода на “Айде, сега! И ние сме били така, че даже и бой сме яли в градината, пък нищо ни няма! ” никак не ги намирам за убедителни.

Не съм съгласна, да бъда задължавана да подлагам детето си на подобно нещо. От 4 годишна възраст.
Не съм съгласна единствената ми друга алтернатива да е частна градина с такса между 600 и 800 лв/месец.
Не съм съгласна да ми се отказва смислена алтернатива, като родителски кооператив с довода, че тя не може да осигури качествена храна, хигиена и обучение.

Някак не ми се вярва държавата да е по-загрижена за здравето и обучението на децата, отколкото родителите им. Вероятно има и такива случаи. Но родителите, заели се с нелеката задача за създадат и поддържат кооператив със сигурност не са от тях. И онези, които нямат сили и възможности за кооператив, но си гледат 4 годишните деца у дома, защото са избрали това съзнателно, също не са от тях.

Но е по-лесно да си сложим капаците на очите, да си запушим ушите и да се правим, че не забелязваме. И така 5 години. Защото точно от толкова години, инициаторите на алтернативата “кооператив” чукат по вратите на разни институции и искат заедно с тях да създадат стандарт за кооперативите. За да може да има гаранция за хигиената, храната и обучението на децата. За да има сътрудничество и взаимна полза. Защото кооперативите са гъвкави – днес ги има, утре ги няма, днес са тук, утре на друго място. Не изискват средства и място като едно ОДЗ. Но пък имат нужда от подкрепа. Държавата обаче предпочита да строи. Нищо, че докато построи достатъчно детски градини, всъщност ще има нужда от още училища. А раждаемостта вече спада... Не знам какво повече да кажа, освен да перефразирам една приятелка: “вогонска* им работа!”


*За незапознатите с “Пътеводител на галактическия стопаджия”, вогоните са гущероподобни зеленикави двуметрови брутални оскърбления към природата, които се занимават предимно със строежи на магистрали и пишат най-бездарната поезия във Вселената.

1 коментар:

  1. Споделям напълно Вашето мнение, благодаря за написаното!

    ОтговорИзтриване