четвъртък, 12 декември 2013 г.

Внимание! Опасност!


Днес разбрах, че Родилница е изключително опасна организация. Бих казала, че по опасност се доближава до терористичните такива.
Кого тероризира ли? Тероризира лекарското съсловие. По-точно АГ – частта.
Как точно го тероризира? Чрез наглостта си да подкукуроса жените да споделят “прекрасни преживявания” по време на раждане. Ето с тази кампания.

Разбира се, такива неща не е редно да се споделят! Важното е майката и бебето да са излезли здрави от болницата /дреболии като пукнати ребра и счупени ключици не се броят, а психическите травми са само за лигли/. В крайна сметка, кои са тия от Родилница, че да се противопоставят на отдавна утвърдени практики като крещене, обиди, язвителни забележки, обвинения и цинични умозаключения?!

Забележете, че не става дума за медицински практики! Става дума единствено и само за ЧОВЕШКО отношение. За зачитане достойнството на хора, които са в слаба позиция. Обаче, веднага се намират индивиди /по мое скромно мнение мнозинство/, които да настояват, че тези въпроси не бива да се повдигат, защото видите ли и без това лекарите ни са кът. Ами ако вземат съвсем да изчезнат, какво ще правим тогава?! Кой ще ни лекува, а?! Нека да ни ритат, да ни мачкат, да ни се подиграват, да ни хокат, да ни обвиняват за грешките на колегите си, няма проблем, стига да ни лекуват!

Ами не съм съгласна/въздържам се да не тропам с крак/! Не съм съгласна да не ми се предоставя информация какво се прави с мен/с детето ми/с близките ми. Не съм съгласна да не ми се разяснява ситуацията и да не ми се дават алтернативи, ако има такива. Не съм съгласна вместо отговор на въпрос, да получавам стандартното: “Вие какво сте учили, че имате такива въпроси?” + подминаване с високо вирнат нос.

Защото доверието не е даденост. То се гради. Дори в спешни ситуации. И защото, докато продължаваме да смятаме, че професионализмът не включва общуване с пациента, а лечение няма нищо общо с психологическия комфорт, нещата ще изглеждат по същия начин. Така, че... благодаря, Родилница и продължавайте да бъдете все така опасни!

Ако ви се чете още по темата болнични практики:
Виновен ли е Пирогов?

сряда, 16 октомври 2013 г.

Reality bites


Всяка сутрин училището на Росен ме изважда от съня, в който си позволявам да изпадам понякога и ме запраща с ритник в стената на реалността. Там се свличам бавно, опитвайки се да не повърна.

Днес също не ми се размина. Росен е от 5 годишните предучилищни човеци. Тяхната госпожица е млада, скоро завършила и вероятно поради неопитност, е мила и доста ларж. Росен много я харесва и ходи с удоволствие. Невероятната, страхотната, the-one-and-only учителка, обаче, е тази на 6 годишните предучилищници. И тази сутрин тя направи показно как се възпитават деца.

20+ човечета /някои подсмърчат и стискат ръката на майка си/ биват подредени в абсолютно права колонка по двама. Стърчащите встрани, биват побутнати да влязат в стадото. Ако утре върнат манифестациите, тези деца ще са първенци в съревнованието по маршировка. На подсмърчащия от ляво бива казано “Няма да плачеш! Ти си голям – излагаш се!” и после невeроятната, страхотна супер-госпожа се изправя с цялата прелест на изрусената си коса и високо и отчетливо обявява: “Ние тръгваме! Какво ще кажете?”. 20+ деца отговарят като един: “Довижданеееприятенден!” И родителите им изпадат в умиление. Родителите от Росковия клас гледат с нескрито възхищение. Аз се се опитвам да спра напиращия в мен крясък и си тръгвам с бързата крачка на ухапан от щъркел.

вторник, 23 април 2013 г.

Words come easy

Не нося червено. По-точно, изобщо не носех червено до преди няколко години, когато двама мои колеги ме навиха да си купя червена/вместо черна/ риза са коледното парти. Хресвам червено. Просто бях абсолютно убедена, че този цвят не е за мен.

Тази моя неподлежаща на съмнение увереност датира от детските ми години. Тогава много често на мен и на братовчедка ми /на моята възраст/ купуваха еднакви рокли. За да се различават, все пак, на нея купуваха червени, на мен – сини. Веднъж попитах защо все на мен синьо. Отговориха ми, че на мен ми отива синьо, а на нея – червено. Моят детски мозък моментално преведе това послание като “на теб не ти отива червено”. И това важеше с пълна сила 25 години. Добре, че един ден човек среща приятел, който го поглежда в очите и му казва: “Аз съм дизайнер! Разбирам ги тия работи. Вземи си червената риза.” Words come out easy but sometimes stay too long.

Аз съм филолог /по душа, другото не е важно/. За мен, думите имат живот. Носят живот. Не случайно “в началото бе словото”. И е изключително важно как се използват думите. А когато става въпрос за деца, става още по-сложно. Защото децата нямат защита, нямат социален опит и приемат нещата буквално. Всичко, което им кажеш, за тях се превъща в истина. И после 25 години не носят червено.

Всеки път, когато чуя някой да казва на момченце “Я не плачи! Ти си мъж!” ми идва да отида и да му зашия един мъжки зад врата. И после да го питам защо мъжете толкова трудно изразяват чувствата си, а?!

Не те ли е срам?!”, “Я се засрами!”, “Няма да плачеш, ти си голям/а”, “Еееее, голяма работа!”. Заредили сме се с огромен набор от кухи фрази, които използваме машинално. Просто, защото родителите/учителите ни са ги използвали. Или защото смятаме, че са безобидни и вършат работа. Но кухото има способност да кънти. И звукът да руши. Така че...по-кротко с думите, моля.

когато вие не гледате



когато вие не гледате...

аз скачам по леглата. абсолютно винаги, когато сме на на хотел “пробвам” леглата. пързалям се по парапетите. за сега само надолу. но тренирам усилено за Мери Попинз. винаги АЗ връщам количките в магазина. използвам случая да се засиля и да се повозя. пускам си неща като Beatles, Stones, Kinks, CCR и Брилянтин и пея с цяло гърло. а също и танцувам. мога да ви изпея “Коса”. фалшиво. почти съм сигурна, че мога и да го изиграя. вия срещу Луната. не, не се превръщам във върколак. да, почти на всяко пълнолуние. пробвайте! ободрява.

на пръв поглед не ми личи. но то е, защото вие не гледате ;)





събота, 19 януари 2013 г.

И подскачам


17:30. Вървя по Графа. В едната си ръка нося магически жезъл, направен от празно руло тоалетна хартия и също такова от хартия за печене. От джоба ми стърчи огромен син помпон, а паталонът ми е омазан с пластилин, който трябва да изсъхне, за да се махне. Всяка, уважаваща себе си мацка, би ме изгледала с презрение...ако изобщо ме удостои с поглед.

На всичкото отгоре съм и ухилена. И от време на време подскачам... Обаче, до мен върви малкият Буда, Емил от Льонеберя, Йода, Макуин Светкавицата, Джак Спароу и още няколко – всички накуп. Той е притежателят на шапката със синия помпон, за която споменах по-рано. Като се има предвид, че е роден със Слънце в Близнаци, е напълно реално да съвместява толкова личности под един покрив. Освен, че вървим, водим задълбочен разговор. За градската среда и употребата на джедайски мечове за нейната украса.

Като всеки човек, който гледа деца, съм усвоила до съвършенство номерата на Наполеон – нямам никакъв проблем да пея “Зайченцето бяло”, да спя и да подреждам плановете за следващия ден по едно и също време. В случая водя високодизайнерски разговор с елементи на езотерични разсъждения за Силата и през главата ми преминават приятните картини от деня. Това е форма на почивка, абсолютно неразбираема за повечето хора, но при мен върши чудесна работа.

3 броя, съвсем перфектни малчугани... Почти перфектната локва... Ескалаторът... Метрото...ЕСКАЛАТОРЪТ!...Разстоянието Васил Левски – Раковски, взето за повече от час... Магически жезъли...Аладин и вълшебната лампа... Бели пеперудки... Батут под формата на матрак...

Ей така е минал денят ми – все едно съм се върнала около 30 години назад във времето. Затова вървя по Графа и се усмихвам. И от време на време подскачам...