вторник, 18 октомври 2011 г.

Момчето, което...

Айде ставай, че трябва да излизам!”
Ръбът в гласа му ме сръга в ребрата, а тонът му тип “фелдфебел” изрита тежките ми клепачи нагоре... или поне единия. Преждевременно излизайки от съня, мозъкът ми работеше на бавни обороти. А също и на прескоци и завихряния. “Ама чакай... как...защо... егати! Не е истина!” Успях да вдигна глава, колкото да установя, че се е изнесъл от стаята. Уф, кво му стана на тоя?! Лицето ми се приземи върху възглавницата. Все пак дишането е по-важно от наместването на действителността, така че престоят ми в това положение беше кратък.

Провесих босите си крака в студа, лишен от завивка. Поне се беше сетил да остави чехли до леглото. Или може би това си бяха чехлите, които ми е дал предната вечер. Ама аз имах ли чехли, изобщо?! Явно виното или недоспиването, или и двете ме пердашеха с личните си чехли по главата. Повдигнах вежди в последен опит да прекроя настоящето в по-удобна форма, обух нещастните чехли и тръгнах към банята.

В чантата си винаги носех четка за зъби, така че в тази утринна гадост поне зъбите ми щяха да цъфтят в свежест. И това, ако не е оптимистично...Докато плискането с вода бавно възвръщаше способността ми да държа очите си отворени, събитията от предната вечер се опитаха да дадат обосновано обяснение на ставащото тази сутрин. Не успяха.

Предният ден беше неделя. Обичам изнасящия се към вечерта, есенен следобед на софийския център. Мотах се безцелно и щастливо като листо, следващо спиралата на вятъра. И някъде там, по тази слирала, точно преди завоя, на Шишман налетях на него. Прибираше се от някъде, носеше печено пиле. Ако познаваш някого почти от дете, носиш печено пиле и имаш прекрасно вино вкъщи, а на всичкото отгоре срещнеш въпросния някого точно пред мястото на което живееш, това очевидно е знак от съдбата. И съдбата ти казва, че е дошло време двама приятели да прекарат една чудесна, смешна винено-пилешка вечер. А кой смее да противоречи на старата госпожа /съдбата, имам предвид;)/?!

Вечерта се изнизваше, виното също. Естествено, че можехме да си говорим, без да спрем, поне още 2 дни. Но неясно как към 3 сутринта рeшихме, че е време за лягане. Той ми подаде една пижама, за която твърдеше, че е запазена само за специални гости. Освен пижама, от същото място извади и една ракия, също limited edition, единствено и само за very special guests. Виното ни беше развеселило, ракията ни приспа скоропостижно.

В цялата история единственото, за което се сещах, че би могло да предизвика сутрешното му поведение, е че след толкова алкохол вероятността да хъркам е съвсем реална. Но пък, колкото и да беше изтънчен слухът му, все пак и той не пи минерална вода. Плиснах за последен път лицето си с баналното заключение “не ги разбирам тия мъже” и с твърдото решение да се изнеса възможно най-бързо, пък после ще видик какво ще го правим това приятелство.

Съблякох пижамата limited edition. Навлякох дънките и с чанта на рамо се запътих да открия стопанина, който след жестокото ми събуждане и нелюбезната заповед да изчезвам се беше покрил незнайно къде. Влязох в стаята, където бяхме прекарали вечерта. Есенното слънце ме заслепи. Не го виждах, но чух онзи добре познат смях: “Чай или кафе?”. Чантата ми тупна на пода, а аз едва не я последвах. Аплодисменти за момчето, което ми направи закуска! Масата беше перфектно подредена и отрупана с всичко, за което можеш да се сетиш и да поставиш под надпис “закуска”. Мисля, че единствената причина, поради, която не беше врътнал десетина палачинки, бе че се бях приготвила твърде бързо.

По принцип не закусвам. Но тогава изведнъж огладнях. Не просто за храна с кафе, а за още половин час от онова, неуловимото, което се разлива в артериите и те топли, когато се почувстваш сам, нещастен и отровно зелен.

Какво му трябва на човек? Сритване в ребрата и маса, подредена за закуска :)


вторник, 21 юни 2011 г.

Какво е искал да каже авторът?

Чудна лятна утрин. Слънцето грееше, птичките пееха... а съветските войници от един спорен паметник се събудиха преобразени. Едни изръкопляскаха и се подсмихваха, други – ужасено и възмутено клатеха глави /някои даже размахваха юмруци/.

И се започна... спорът за ролята на Съветската армия в българската история, за паметта, за уважението, за вандализма, за изкуството и за свободата.

Не че някой ме пита, но моето лично мнение е, че това е паметник на чуждопоклоничеството на една нация. На отказа и да поеме отговорност за себе си и за бъдещето си. На вечното чакане някой да я “освободи”.

Русия ни окупира физически. Дълги години ни води за носа съвсем открито. Америка ни завладя “културно”/и не само, но това е друга тема:)/. Пием Кока кола и ядем пуканки, докато гледаме Супермен и Батман. Заменихме едното с другото и това ни се струва по-добро.

И какво му е тогава нередното и осквернителното солдатите да се събудят холивудски герои?! В крак с времето...

А какво е искал да каже авторът едвали някога ще разберем...



сряда, 15 юни 2011 г.

поезия от Ринго

Предполагам, че не би имала нищо против...

There & Then


I'm still standing on this shore

With no promise of a change

For

Where I've been

There are no promises

Where I come from

There are no words

Where my spirit flies

There is no space

Where my soul finds home

There is no one


When my mind finds peace

Then it explodes

When my sences have left me

Then I can feel

When all sounds stand still

Then I can hear

When all hope is gone

Then I believe


I'm still standing on this shore

Under the heavy load of freedom


X,02


From A to B

Still walking

On my square feet

The white cane -

My crystal ball

Will poke your eyes

Should you come too close


Still walking

under twin moons

And dripping suns

Above dubbed waters

And animated skies

Around you


Still walking

Covered distances

Of flawless caos

Between time and space

Unable to cover my own self


Still walking

Coming to you

Won't you forget me

Please



неделя, 8 май 2011 г.

приказки

Стремежът към приказката не означава непременно, че не си пораснал. Не означава и отказ да пораснеш. Не означава и че там някъде, дълбоко в теб, едно малко, невинно същество чака да бъде освободено.

Стремежът към приказката понякога просто е стремеж към разказвача. Непреодолим, всепоглъщащ и самоунищожителен. Защото често приказката я няма. Съществува само някой, за когото си мислиш, че може да разказва приказки. И че иска да разкаже твоята съкровена приказка... на теб. И тогава сам си разказваш приказка, за да оправдаеш непреодолимото желание да имаш разказвача.

И изобщо няма нужда да плачеш, защото повечето приказки имат щастлив край. Дори и онази, за малката кибритопродавачка, завършва по своему щастливо.

А и повечето от истинските разказвачи на приказки, така или иначе, не се задържат дълго време на едно място...





събота, 12 март 2011 г.

Без

Ще бъде слънчев ден.
Без вятър, без надежди,
без излишни обещания.

Ще си изляза тихо.
Без скандали, без драми
и без шумни изявления.

Ще си отида
без дори да мръдвам.
Тъй както сипвам
топлата вечеря.

Ще отлетя с усмивката,
с сълзите, с желанията
и претенциите вкупом.

Ще се превърна в идеалната,
мълчаща, приемаща,
грижовна, всеразбираща.
Неспореща, неискаща
нетърсеща.

Черупка, недокосвана от
мъртвите вълнения.



видях я

видях я.

уморена, изпомачкана,
прегърбена.

очи - без болка и
без блясък.

усмивката - изчезваща,
далечна.

видях я.

взираше се
в търсене на
нещо си.

видях я.

тази сутрин.

в огледалото.




четвъртък, 10 март 2011 г.

движения

Ако затвориш някоя

врата,

прозорецът ще се отвори

с плясък.


И ще нахлуят новите

неща

сълзите да изтрият

с пясък.


Ако залостиш хубаво

отвън,

отвътре ще почука

някой.


Ще дойде тихичко

насън

и ще разчисти

самотата.


Ще посади цветя,

дървета

и птици ще покани

хор.


И някак бавно,

неусетно

отвътре“ ще премине

вън.



сряда, 9 март 2011 г.

;)

Искам да съм

крехка и чуплива


да се полюшвам върху

токчета-иглички,


да разпилявам

кърпички-жасмин,


да се разпадам

с всеки счупен нокът,


да пърхам клепки

в черен грим.


Да съм нехайна,

нечувствителна,

капризна,


облегната небрежно

върху нечий

гръб.


И ако случайно

се подхлъзна,

да бъде заменен „гърбът“.


Даааа, искам да

съм крехка и чуплива...



събота, 5 март 2011 г.

6 месеца

Можеше да повика всяка котка. Да я вземе в ръце и да ни даде да я погалим. Когато се връщаше от риболов, глутница котки ги посрещаха с възторжено мяукане. Винаги имаше малки рибки за тях.

Децата в града му бяха приятели. Возеше ги неуморно и с усмивка в инвалидната количка, тип „мотор“. Децата го обичаха. Пускаха се от ръцете на майките си и го посрещаха с „Как си, приятел?“. Питаха го защо няма крака. Той им обясняваше спокойно, без притеснение, кимвайки успокоително към притеснените им родители.


Беше първият, който не се притесняваше да се разхожда из града в инвалидната си количка. Пазаруваше, ходеше на риба, водеше спорове с общината, относно недобрите условия за хора като него. След него много хора в подобно положение се престрашиха да излязат от черупките си. Да се разхождат сами или с приятели в парка.

Имаше хиляди истории и ги разказваше с удоволствие. За босоногото си детство по прашните улици на града. За студентските щуротии във Варна. За купуването на пералня „с връзки“. За многобройните безумия на командировките. Разказваше, а усмивката му огряваше лицето му.

Така ще го запомня – седнал на масата, с бяла тениска и широка усмивка. С голямата прегръдка, в която винаги можех да се скрия. И с думите, събрали цялата му любов: „Моето момиченце!“.




петък, 4 март 2011 г.

refresh

остави ме

в предградието

на съзнанието си


изгубих се

в плисетата на

твоята чувствителност


седя, припомняйки си

образа на цвете


и пея звуците на

сътворението


за да започна

отначало




финал

Отказвах да те пусна.

Преструвах се, че съм забравила.

За теб. За нас.

За покрива и за нощта.

Маскирах се умело. Жените го умеят.

Повярвах.

Затворих вратата. Плътно. Без трясък.

Обърнах и гръб. Смело.

...и грижливо поставих ключа в сърцето си.

Не заключих.

Забравих....

Докато

вратата се отвори. С трясък.

И всичко свърши.

Тишина.








понеделник, 28 февруари 2011 г.

някога, отдавна

Отиваш си. Оставам с вкуса за теб, преглъщайки спомена за теб…

Докато някой друг се осмели да пие от моята страст…

Ако само знаех дозата, превръщаща отровата в блажено удоволствие, щях да потопя езика си в чашата и да те накарам да пиеш от моите целувки… докато забравата те погълне завинаги.










неуспешно

нощ и нож,

звезди, цигара

в мрака

тишина и влак

клише

поезията спи

дълбоко







неделя, 6 февруари 2011 г.

Учителя за образованието и възпитанието

Детската природа 

  Предучилищна възраст - 0 до 7год.
 
  Първият период от раждането до седмата година е най-важният образователен период. Това трябва да се знае като основна педагогическа истина. Този период е важен по следните две причини
  1.Тогава се оформява тялото. То след седмата година продължава да расте, но главно по формите, които са изработени в първия период. Ето защо, първият период определя до голяма степен цялото бъдеще на човека.
Правилно развитото тяло е от голяма важност не само от здравословно гледище, но и за духовното развитие на човека. Човешкият дух има нужда от добре устроено тяло, за да може да прояви силите, които крие в себе си .Когато автомобилът е добре направен, шофьорът може да си служи с него. Когато цигулката е добре направена, музикантът може да свири на нея.
  2. Посятите през този период семенца в детското тяло и душа възрастват и дават своите плодове по-късно. Някои навици, способности, дарби, които се явяват на 30-40-60-годишна възраст, се дължат на това, което е посято в детското тяло и душа през първия период - от раждането до седмата година.


През първия период се развива предимно волята, понеже тя има известна връзка с човешкото тяло.
  Коя е най-характерната черта, която можем да използваме във възпитателно отношение през този период?
   Това е подражателността. Тя е най-силна през това време. През втория период тя продължава да съществува и е пак доста силна, и след това постепенно почва да отслабва, макар че продължава да действа през целия човешки живот. Обстоятелството, че подражател­ността е най-силна през първия период, трябва да се използва от околните на детето - родители и възпитатели.
  Логичното мислене през този период не е още развито. Това, което детето вижда около себе си, това което става около него, се отпечатва в неговия мозък и определя формите, в които той се излива. Това определя финия строеж на нервната му система. А знае се, че мозъкът е инструмент на душевния живот.


  Ето защо, законът е този каквото вижда детето да става, да се прави около него през първия период, това го възпитава положително или отрицателно.
  По-слабо влияние оказва върху него това, което ще му кажете, отколкото това, което ще направите в негово присъствие, за оформянето на характера му върху неговите бъдещи навици предразположения, склонности и пр.
  Ето защо, възрастните, които са около детето, трябва да бъдат много внимателни пред него. Те трябва да бъдат образци в думи жестове, обхода, постъпки .Чрез тях влияят върху оформянето на детската личност. Родителите и всички околни каквито качества искат да развият у децата през този период, тия качества трябва да проявяват пред тях със своите действия.
  Например, родителите трябва да проявяват крайно търпение и то както спрямо децата, тъй и спрямо други в тяхно присъствие, Защото всяка проява на нетърпение спрямо тях или спрямо други в тяхно присъствие, посажда у тях предразположение към нетърпение. Същото се отнася и за точността и реда. Родителите трябва да имат голям ред вкъщи. Всичко трябва да е наредено и чисто. Всяко безредие покварява характера на децата и ги прави предразположени към песимизъм.

 
  Друг пример: Детето е направило известна простъпка. Ако му се гневят и го нагрубяват за това, то ще му се причини двойна вреда:
  а/ Не се постига крайната цел, именно, детето да се научи да не повтаря тази простъпка.
  б/ Мозъкът и душата на детето получават такива следи че когато то възмъжее, ще прави същото, което е правил баща му или майка му спрямо него, т.е. ще придобие предразположение към гняв, нагрубяване и пр.
  От този пример някой може да помисли че е важно да проявяваме любов и други добродетели само спрямо самото дете, като е съвсем безразлично, как се отнасяме към другите хора в негово присъствие. В същност, второто влияе толкова върху детето, колкото и първото.
 
  Харисън в книгата "Детската градина" казва: "Трябва да се внимава, детето да не критикува, а и другите да не критикуват в негово присъствие. Така му се нанася повече вреда, отколкото помощ. Доколкото е възможно, рисувайте хората пред него като герои и героини. Най-силните и най-добрите характери са ония, които щом се запознаят с някого, съзират най-хубавите черти в характера му. Детската градина ни дава безброй пояснения, как може да се развие този вид характер."

  Детето, което е прекарало през първия период на своя живот в една атмосфера на любов, която проявяват околните, ще се развива правилно. То като порасне, ще има сърцето на идеалиста. Този, който е виждал любов около себе си през детинството си приема в себе си - в тялото и душата си -известни предразположения, и като порасне, ще проявява тая любов към другите. И така, чрез любовта, която царува в детската среда се посаждат в детската душа красиви семенца, които детето ще прояви после като любов. Посяват се в детинството, и в по-късна възраст посятото цъфти и връзва.
  У децата през първия период трябва да се развие дух на служене. Това може да стане както в дома, така и в детската градина.
  В детската градина като важна работа през този период трябва да се счита упражнението в развитието на сетивата: зрение, слух, осезание и пр. В детската градина трудовият принцип може да се въведе в най-лека форма и то като работа сред природата: в градината, на полето, в гората и пр. Това, което е изложено за трудовия принцип, приложен сред природата през втория период важи и за първия - за детската градина. Детето в предучилищна възраст в детската градина, ще работи в цветната зеленчукова и плодна градина ще отглежда цветя, зеленчуци и плодни дървета, ще чисти извори пътеки и пр.
  Разликата ще бъде в това, че при децата от предучилищната възраст работата ще бъде от най-лек характер - сродно на играта или нещо средно между игра и труд - съответно на детската възраст. В детската градина работата всред природата и изобщо общението с природата, в което влизат още разходките на полето, в гората и пр., трябва да бъде средище на цялото останало детско занимание. Тази работа всред природата трябва да се използва за развитието на сетивата у децата: за запознаването им с формите, краските, линиите, за чертане, рисуване, моделиране и пр. Тя може да стане и изходна точка за песни, приказки, игри и др.
 
  В детската градина може да се въведе ритмичната гимнастика в по-лека форма - чрез едно опростяване на паневритмията, чрез откриване специален детски отдел на паневритмията. В бъдеще това ще се направи. В детската градина трябва да се приложи самодейността и творчеството, за да се тури начало за развитието на волята. Чрез детската самодейност ще се посеят семенца, които в бъдеще ще се проявят като воля.

Беинса Дуно