'tis the season... again

Остават 2 дни до Нова година, а равносметката ми още не е готова. Така и не разбрах какво и е равното на тая сметка. Но пък се стремя да я доближавам до равновесното положение. Да не обещавам много, да изпълнявам повече...

Не обичам много математиката и сметките и реших, че ще напиша 3 (три) неща, които са ме накарали да се чувствам изключително щастлива през изминалата година.

1. Ния

Ния е невероятна. На матурата си по математика изкара по-висока оценка, отколкото през цялата година, макар че тази оценка нямаше никакво значение за кандидатстването ѝ. На изпита по рисуване получи колкото по математика. И влезе специалността, която искаше, в училището, което си беше избрала. Това училище - НГПИ "Св. Лука", а.к.а Приложното - я преобрази тотално само за 2 седмици. Поникнаха ѝ криле. От притеснено, смачкано пиле се превърна във вдъхновено, ентусиазирано същество с бляскащи очи. Не съм вярвала, че все още има училища, в които децата ходят с удоволствие и неподправен ентусиазъм. Е, има.

2. Мария
Мария е моята най-добра приятелка от Университета. Както често се случва, пътищата ни тръгнаха в различни посоки и с времето някак загубихме връзка. Но! Да живее Facebook, на който уж точно това му е идеята. Сякаш тези няма-да-кажа-колко години изобщо не бяха минавали. Много е приятно да седиш, да си пиеш и да си говориш с някой, който се е променил... като теб. Съдбата си знае работата.

3. Тренировките
Ани, this one's for you!
Преди около 3 месеца най-накрая си признах, че тази работа с "ще си тренирам вкъщи, щото нямам време" няма да ми се получи. След един разговор за мотивацията с кръстницата Гарабела реших, че отивам да тренирам, където ходи тя. Пичове, това е най-доброто решение, което съм вземала за себе си през последните 10 години. Може да не ви се вярва, но чакам с нетърпение да се замъкна в залата. Още докато вървя натам и настроението ми се подобрява. Освен това, ужасно харесвам Ани, която никога няма да те нарече "мило"(благодаря за което), но затова пък бързо ти дава да разбереш, че имаш мускули на повече места, отколкото си предполагал. Само ще спомена, че на коляното с извадения менискус вече не му пречи влажното и студено време, а краката ми спряха да се подуват. Кантарът показва същите цифри, но дрехите ми показват друго. И имам толкова мноооого енергия! 

Това са моите 3 чудесни неща за тази година. Надявам се всички те да продължат и в следващата. Също така се надявам на здраве, богатство и световен мир, както и на един полет до Лисабон, защото започнах да се изнервям да не ходя в Лисабон!

И нека Новата година бъде с вас!

Романтични сезони

Лятото не е романтично. Лятото е вкус на морска сол и мента в коктейл. Лятото е полуголо, флиртаджийско, секси. Неприлично отворено, развято на показ, с пясък между пръстите и желание, спускащо се по гръбнака. Лятото е залез с обещание. И нощ с изпълнение. Лятото е бързо.

Романтиката е друг сезон. Изисква време. Има нужда от плавност и покритост, мистика и усмивката на Мона Лиза. Предпочита хлад, за да може да те обгръща. Обича камина, пухкаво одеяло и червено вино. Може и малиново. Харесва меки цветове и свещи. Романтиката е родена в късна есен и расте с пълна сила през зимата.

Пъхнете я под широкия пуловер на момчето, което още спи. Пуснете я под шапката на момичето, на което все му е студено. Завийте я в шала с едрата плетка. Сипете я в млякото с канела. Поръсете с нея ябълковия пай. Задръжте я между двете ръце, които се топлят. Само не я изтървайте. Защото изпуснете ли я, ще трябва да чакате до следващата есен. А зимата е толкова дълга без малко романтика.

Животът ми като Мери Попинз

Вчера, докато се опитвах да бъда ведро петно в поредния мърляво-валящ ден, носейки оранжев чадър, се сетих за най-приятния комплимент, който някога са ми правили. Получих го от жената на брат ми. Не помня какво беше времето тогава, но аз тиках количка с току-що родено бебе и подскачах. Тогава Ива ми каза: “Винаги съм си представяла, че като имаш деца, ще си като Мери Попинз.”

Много се надявам и сега да ме вижда така. Защото Мери Попинз, макар и строга, владее тънкото изкуство на магията. Но никога не си го признава. И защото макар и по английски стегната, разговаря с чадъра си и се качва по парапета, плъзгайки се НАГОРЕ. И не на последно място, защото Мери Попинз никога не излиза от добрия тон, крещейки истерично: “Кочината в стаята ви се превръща в кочина в живота ви!”. А и толкова ми харесват обувките ѝ, че винаги съм готова да си купя няколко чифта подобни. Обаче, те вървят с шапката…

Ако никога не си поволяваш да си Мери Попинз, в родителството няма да има нищо забавно. A както казва (във версията на Дисни) госпожицата, която долита с вятъра: “In every job that must be done, there is an element of fun. Find the fun and SNAP! The job is done.” / Във всяка работа, която трябва да свършиш, има нещо забавно. Открий го и ЩРАК! Работата е свършена.

Винаги съм смятала, че отглеждането на деца, освен отговорно е и изключително забавно. В крайна сметка, леглата не са само за спане. Може да не съм се научила да качвам парапета НАГОРЕ, но скачам по леглата, винаги когато ми падне случай. Скачам и в локвите. Обичам да лежа с децата на тревата и да откривам историите, които облаците разказват, а после да танцуваме с ръце. С удоволствие бих танцувала и на покрива, но не съм разбрала как се излиза през тавана на 20-ия етаж (подозирам, че е заключено) и затова си танцувам вкъщи. И пея с пълно гърло песни от 60-те. Но за това знаем само аз и децата ;)

Понякога идва подходящият вятър и отвява Мери Попинз на където там си я отнася. Тогава съм кисела и скучна, почти леля. Но… кой не е от време на време.

За много недели

Неделя. Сутрин или там някъде. Моя тийнейджерска милост спи. По-точно се опитва да си доспи. Защото от другата стая дъни Metallica. След известен брой опити за заглушаване, включващи възглавница върху главата и псуване с ръмжене, става ясно, че шансът за спане е безвъзвратно отлетял.

Ставам бясна и влетявам с шут в хола със съвсем сериозното намерение да изхвърля брат си през балкона. И се оказвам в празна стая. Няма брат, няма никой. Само касетофонът продължава да раздава justice for all. Стоя боса на паркета, мигам на парцали и се опитвам да стопля какво става. Тогава виждам отворената врата към кухнята. След 2 крачки в дясно картината ми се разкрива в цялото си великолепие: майка ми мие чинии и си припява. Metallica! И понеже водата шуми, касетофонът в съседната стая е на макс. Ченето ми се удари в коленете и вероятно това е единствената причина, поради която не успях да вдигна подобаващ скандал.

Това е майка ми. Подредена, винаги стриктна, не позволява лиготии. И изведнъж… касетофона на макс и си припява! В неделя сутрин!

Майка ми, която си сипва уиски и бадеми и вика с отскок на волейболни мачове по телевизията.

Майка ми, която пържи 6 кг картофи за съучениците ми, с които гледаме Ролан Гарос.

Майка ми, която обожава сребърни бижута и е винаги готова да ми купи едни обеци. Без повод.

Майка ми, която според дъщеря ми, е фешън баба и единствената, която може да ѝ обясни непонятната математика.

Майка ми, която ме научи кое питие в каква чаша се пие. И че „чаши за гости” не съществуват, защото всички сме гости на този свят.

Майка ми, която винаги е плътно зад мен, без да ме задушава.

Мама. От днес на 70. Обичаме те!

От Благоевград до Силистра - за соца, без носталгия

Отдавна искам да разкажа тази история. Не само защото преки участници в нея, вече почти не останаха, а и защото случилото се ни прави това, което сме. Дори да не го признаваме, родовата ни история оставя своя отпечатък върху поколения наред.

Историята започва в Благоевград, по времето на Втората Световна война. България е на страната на Германия и в града има немски войски. Дядо ми е момче и по неговите думи: „Ние децата винаги си намирахме работа при немците. Те бяха добронамерени, а и все се намираше по парченце шоколад, което да ни дадат.” Така дядо ми, Валентин, на когото съм кръстена, научава немски. Още си спомням случка от 80-те години, когато той упъти двойка немски туристи на чист немски, а аз го гледах с изумление. После ме научи да броя, да казвам часа и да си искам вода на немски.

Но да не се отплесваме… Дядо ми, като в приказките, е третият, най-малък брат. Баща му е писар във военното окръжие. И двата рода – на  майка му и на баща му – имат доста земи, т.е. разполагат със средства. Така, че когато средният брат Любомир, решава да учи инженерство в Германия, единствената пречка е, че не знае език. Но братята са, за да си помагат. Дядо ми се явява на изпит по немски, вместо него. И го взема. Любчо заминава да учи в Германия.

Всичко е чудесно, докато комунистите не вземат властта. Бащата е обявен за шпионин, на студентите в Германия е наредено да се приберат и им е казано, че ще завършат образованието си тук. Любчо се прибира с влак. Няколко спирки преди Благоевград го открива негов приятел и го сваля от влака с предупреждение, че на гарата в Благоевград го чакат, за да го приберат в затвора. Училите в Германия са врагове на народа. Дядо Любчо беше благодарен на този човек до края на живота си.

Следват няколко месеца „игра на криеница”, докато накрая решението е взето – ще се бяга „навън”. В една зимна нощ, с едни обувки на краката и малко храна, Любчо пресича границата. След перипетии, които само той си знае, най-накрая попада в бежански лагер в Триест. От там, заминава за Франция, а от там с кораб за Америка. Не знам как се е качил на кораба, но разказваше, че нямал никакви пари. Една дама го съжалила и му дала 1 долар и това било всичко, с което той е слязъл на американска земя.

Следват много работа и много учене. Става строителен инженер и работеше в една от кулите близнаци. Жени се за филипинка и има 4 деца. Страхотно семейство, с което благодарение на Фейсбук, успяваме да поддържаме връзка.

За съжаление, останалите в България не са такива късметлии. В една нощ на 1950-та година, в 2 през нощта, баба ми, дядо ми и баща ми (на 2 години) са вдигнати, казано им е да си съберат багажа за 2 часа и да тръгват. С големия брат, майката и бащата са постъпили по същия начин. Всички са врагове на народа. Товарят ги в камион и започват да ги разнасят по цяла България, в така наречените ДЗС-та (Държавни земеделски стопанства). Баба ми казваше: „Винаги идваха през нощта. Никога не ни предупреждаваха. Идват посред нощ и ти дават някакви часове да си събереш багажа. Никога не ни казваха къде отиваме.” Десетки пъти се установяват на нови места и започват наново. Нямат право да напускат ДЗС-то, без позволение, живеят където им кажат, ядат каквото им дадат.

На едно от местата баща ми се разболява. Вдига висока температура. Лекар няма. Не получават разрешение да напуснат ДЗС-то, за да отидат до града и да получат помощ. Един от шофьорите на камиони, с риск за себе си, взема дядо ми и баща ми и ги кара на лекар.

Баба ми е бременна в 9 месец, но реколтата не чака. Явно нейната ръка е жизнено важна и тя трябва да събира картофи и да мъкне кофи. Вечерта се ражда леля ми.

Местенията продължават, докато най-накрая се установяват в Силистра. От Благоевград до Силистра – възможно най-далече. Винаги под контрол, винаги наблюдавани, винаги „с едно на ум” . Дядо ми беше по-лека душа. Беше се адаптирал с годините. Имаше безброй приятели, беше правил услуги на целия град и много хора бяха готови да му помогнат, когато се налага. Баба ми беше затворила гнева в себе си. Когато системата се пропука и вече нямаше опасност да затворят някого, целят този гняв се изливаше в разказите ѝ. Понякога ставаше алено червена, друг път очите и се насълзяваха. Всеки път гласуваше „за Костов”. Не пропусна нито едни избори.

До 1989 година за тези неща не се говореше, особено пред нас децата. Искаха да ни предпазят, да ни защитят. По-скоро несъзнателно ни научиха да бъдем незабележими, да не се „врем между шамарите”, да бъдем добри в това, което правим, без да бъдем напористи.

Няма обезщетение, което да покрие щетите, причинени на поколенията. Единственото, което можем да направим е да помним, да разказваме и да не позволяваме това да се повтаря. Никога повече.