Валкото и паралелната реалност

Валкото живее в паралелна реалност. Нарича се паралелна, защото протича между две ограничителни линии, които са паралелни. Някои им казват успоредни. Но това не е важно. По-важно е, че те се състоят от приятели. Не само близки, а и по-далечни. Даже онлайн приятели, които Валкото никога не е срещало.

В паралелната реалност на Валкото хората имат способността на чувстват неща, различни от гняв и апатия и “някой ми е виновен”. И затова си помагат. Дори, когато не се познават. Там “ами ако направя добро, пък някой неподходящ изкяри”, не е причина да спреш да правиш добро. Но пък е причина да намериш начин да помагаш така, че да ограничиш “щетите”.

В успоредния свят на Валкото хората мислят с главата си, понякога със сърцето си, но никога с телевизора. Или с вестника. Там хората не са обощения, а реалност. Всеки един със съдба, болка, успех, опитност. И уважение към другия.

Паралелната вселена е удобна, уютна и приятна. Създава усещане, че нещата се променят, развиват, стават по-добри. Тя е вдъхновяваща. Кара Валкото да върви срещу потока. Докато някое цунами с дъх на страх и безчувственост не я удари.

Тогава Валкото изпада в мисли за потока, за човека /който не бил остров/, за екзистенциализма и за Сизиф и неговия камък. А може би една Луна в Овен е крайно недостатъчна за трайна промяна на света, извън успоредката?!

Моята България днес

Анестезия произлиза от гръцки и означава безчувственост. Поставеният под анестезия е с подтиснато съзнание, приспан. Анестезия е думата, която изплува, когато мисля за България днес.

След 45 години обща анестезия в името на светлото бъдеще и още 23 години интубация* с цел поддържане на носталгията по happy соца, България започна да излиза от упойката. Бавно и предпазливо, но с ентусиазъм.

И изобщо не става дума за Протеста, който продължава вече 9 месеца. Защото Протестът е само върха на айсберга. Той не би могъл да се случи, без множество процеси, които текат от години в обществото. Процеси на детоксикация и изтръгване на интубационните тръбички. С други думи, процеси на осъзнаване на собствената сила и проява на воля за промяна.

Ако изключим телевизора, изхвърлим вестника и погледнем в обществото извън сензацията, ще видим, че там се случват истински и смислени неща. Неща, които могат да променят бъдещето на всички ни. Ще видим, че хората все по-често се самоорганизират, за да променят системата, вместо да се скрият или да се спасят по единично.

За какво говоря ли? Говоря за това, че организации като Естествено, Родилница и Асоциация на Българските Дули не са сборни формации от луди, които искат да си раждат вкъщи, а се борят за истинска и смислена промяна в майчиното здравеопазване. В болниците, не вкъщи. Защото да си мълчиш и да понасяш унизително отношение, “понеже си зависим от медицинския персонал” не е приемливо и не води до подобрение в системата.

Говоря за Фондация Макове за Мери, която се бори за нещо, което за повечето хора дори е неизвестно. За това, мъртвородените бебета да не бъдат смятани за биологичен отпадък и собственост на болницата. За това, родителите на тези бебета да могат да ги погребат, като хора, съществували 9 месеца.

Говоря за Трансформатори, Група Град и Destructive Creations които са доста по-известни в публичното пространство. А също и за Национална мрежа на децата, Заедно в час и Асоциацията за родителски кооперативи. Мога да продължавам, но става скучно.

Говоря най-вече за това, че пробуденият човек осъзнава силата си и намира лоста, с който да повдигне системата. За да може да я разклати и да я пренареди. За по-добро.

Излизането от анестезията може да бъде тежко. Понякога главоболието и дезориентацията остават дълго. И изглежда, че състоянието на безсъзнание е по-добрият вариант. Затова е изключително важно да се изтръгнат тръбите, да се прекъсне интоксикацията и да се диша свободно. България, която виждам днес, има волята и енергията да го направи. Или поне така се надявам.

*интубация - поставяне на тръба в дихателните пътища на пациента с цел свързването му към анестезиологичния апарат.

астрологично

Звездите казват, че имаме несъвместимост. Аз съм Огън, той е Земя.

Аз тичам бързо, той стои на едно място. И чака. Когато се изморя да тичам напред-назад и от огъня ми остане само пушилката, той е там. И ме чака. За да ми обясни нещата от живота. И да превърже разбитата ми глава. Да събере пепелта, от която пак ще се роди Огън.

Аз паля пожари, той грижливо ги засипва със Земя. За да може Огънят да топли, без да изгори къщата. Събира въглените и ги връща в огнището. Никога не ги изхвърля.

Аз искам, той дава. Превръща ентусиазма ми в материя. Приспива кошмарите ми. Събужда смеха ми...

Така, несъвместимо, имаме две деца – тя е Огън, той – Въздух. Въздухът пали Огъня. Кой ли ще кара пожарната?!

Рим през зимата

И отидоха в Рим.

И Валкото попита: - Как ли е дъжд на италиански?

А Елена отговори: Как?! Bagno!

Услужливи хора са създали едни списъци, в които изчерпателно посочват “40 неща, които задължително трябва да направите преди да станете на 40”. Не си падам особено по четенето на списъци, но мисля, че някъде между “да пушите трева” и “да се научите да правите шоколадово суфле” е редно да присъства “да си развеете крачолите из Рим”. В противен случай, подобен списък не би могъл да претендира за изчерпателност.

Аз може да не обичам да чета списъци, но обичам да си развявам крачолите насам-натам. В конкретния случай с Рим нямах тази възможност, защото през 5-те дни, които прекарахме там валеше като за последно /но последното все не идваше/ и крачолите ми бяха дълбоко заровени в ботушите, но въпреки това, също толкова дълбоко подгизнали. Вероятно липсата на потоци от туристи бива компенсирана от реки по улиците. Това обяснение ми се струва правдоподобно от гледна точка на баланса в природата. Толкова за климатичните условия в Рим в края на януари и началото на февруари.

Когато си в Рим, прави като римляните

Това, което ти става ясно още щом попаднеш на първия римски светофар, е че светофарите са само за колите. Ако някой чинно чака за зелено, то най-вроятно е турист, при това в начална фаза на посещениeто си. Освен това, е напълно в реда на нещата да пресичаш на екстравагантни места. Още на втория светофар, този маниер на придвижване беше безпогрешно усвоен от моя милост. Най-чудесното в цялата работа е, че не рискуваш да бъдеш проклет, овикан и да споменат майка ти или друг твой родственик от женски пол. Ако изобщо някой ти свирне, то е в онази мелодична, лека и приветлива гама, която като нежно докосване те отстранява от пътя в името на твоята безопасност. За 5 дни непрестанно ходене пеш не видях един човек да скочи на клаксона, после на прозореца и да се разкрещи, с цел да ти разясни какъв кретен си. Пък после италианците били хипер емоционални!

За италианците с любов и едно речниково несъгласие

Според “Речник на чуждите думи в български с илюстрации” на Стоян Буров и Пенка Пехливанова, издаден от ЕЛПИС,

галантен е прилагателно, означава: изискано вежлив, любезен, изтънчен, с добри маниери и има френски произход.

Ами не съм съгласна! Галантността произлиза от Италия. Може да нямам научни и езикови доказателства, но имам емпирични такива. Който не вярва, може да отиде до Италия и да попита за пътя, за билети за влак, да влезе в N на брой малки магазинчета и да разпита за всички продукти подред. Подложените на постоянен туристически тормоз италианци винаги те изслушват, дори когато не разбират езика, който говориш. И винаги се опитват да ти помогнат – на всякакви налични езици, с ръце, крака и най-вече с усмивка. Много често те гонят по улицата, ако са се сетили да ти кажат още нещо, което може да ти е от полза. Хазяйката ми звънна 3 пъти, за да ми даде точни инструкции как да стигна по-бързо. А на по-късно пристигащите пусна СМС с обяснение да слязат на друга гара, защото на по-близката имало неприятни хора късно вечер. Ей така ти става топло в Италия, дори когато слънцето се показва твърде рядко .

Аферата с чадърите

За да бъде едно пътешествие пълноценно, в него трябва да има афера или мистерия. Най-добре и двете. Нашето не прави изключение.

По неизвестни за мен причини, Рим е пълен с индийци. Крис изказа предположение, че са се преселили от Великобритания, защото им е омръзнало да живеят в мъгла. Вкусът към мъгляви сделки, обаче, си е дошъл с тях.

Тълпите индийци, продаващи чадъри, бяха съвсем малко по-малобройни от туристите по това време на годината. Фактът, че си имаме чадъри, изобщо не спираше поривът им да ни предложат изключителните, невероятни, ослепителни, ОРИГИНАЛНИ чадъри. В продължение на часове устоявахме на тяхната атака. Отблъсквахме ги самоотвержено на български, английски, италиански, с пухтене, с пренебрежение и с високомерие. Когато, обаче, излязохме от Пантеона и един вдъхновен последовател на чадъреното братство тръгна след нас с прочувственото: “Гранде, биг, гранде, биг...”, жестокостта ни се сломи. Гранде-биг чадърът не е нещо, което би могъл да пренебрегваш твърде дълго. Елена заяви, че не издържа повече и ще закупи това чудо за предпазване от леещата се върху главите ни вода. Това изявление като с магическа пръчка скри всички продавачи на чадъри в радиус от 100 метра. Просто изчезнаха, незнайно къде. Наложи се тя да гони един, за да се снабди с красив, голям, тежък и зелен екземпляр от въпросния артикул. Вероятно поради факта, че трябваше да гони продавача, тя успя да свали цената от 10 на 6 евро. Все пак установихме, че ширината на белия кант в края на чадъра е незадоволителна и Крис реши да си купи чадър с по-широка бяла линия. Междувременно, вече бяхме на фонтан ди Треви, където туристите значително надвишаваха броя на чадъропродавачите. След известна препирня и не преди да получи уверението на продавача, че този чадър, за разлика от онзи, е оригинален, Крис получи мечтания чадър срещу 7 евро. Едно евро повече – за оригиналност ;)

Към настоящия момент и двата чадъра са в неизвестност. При влизане в една приятна римска кръчма ги оставихма навън, в специално определеното за това място. На излизане – единият Гранде-биг беше изчезнал, а по-късно установихме, че другият е подменен. Това събуди сериозни подозрения за съществуването на чадърена индийска мафия, която след като продаде чадърите през деня, вечер си ги прибира по кръчмите, за да ги продава пак. Точните канали по които това се случва, засега остават пълна мистерия.

След 5 дни, не особено прилично количество вино и доста прилично количество ходене пеш, се наложи да си тръгнем. Не хвърлих монета във Фонтан ди Треви, но мисля скоро да се върна. Все пак има някаква минимална вероятност 2 чадъра да ни чакат в някоя римска кръчма.