Hello, Goodbye

Мислех тази година да не пиша нищо за изпращане-посрещане, но ей на! Станах в последния ден на 2017, децата още не са се върнали от гости с преспиване и докато си пия кафето, ми се иска да напиша туй-онуй.

Радвам се, че най-накрая Сатурн се премести да “тормози” други хора. Изнурително беше, благодаря. Оказа се, че съм била самонадеяна, като съм си мислела, че съм си научила добре уроците. Винаги има още. 

Все пак смятам, че съм късметлийка, че чак на 43 разбрах какво значи да те предаде приятел. Никога не е яко, но на тези години някак го приемаш по-философски. Така или иначе, митът за моята непогрешимост в преценката на хора вече е разбит.

От известно време насам си мисля, че съм се върнала 10-11 години назад и все се сещам за “спиралата на живота”. Силно се надявам да съм сменила нивото, а не да се въртя в кръг като малка, сладка, но глупава катеричка. Но това предстои да се види.

Имам известни (по)желания за идващата година. Много ми се иска поводите за излизане на улицата и искане на оставка да не са всекидневни. Това означава най-накрая да осъзнаем, че сме Херкулес и да изрием авгиевите обори. Пожелавам ни го!

Освен здраве, богатство и световен мир, си пожелавам едно семейно пътешествие до Лисабон. Защото вече ми омръзна да го отлагаме.

Пожелавам на Ния да влезе там, където иска и да е щастлива от избора си. А на всички останали да са удовлетворени от изборите си и възнаградени за усилията си.

2018, готови сме!

Вместо (пред)коледно пожелание

Баща ми обичаше Прага. Мисля, че се влюбих в този град наследствено, още преди да го посетя.

Майка ми обича баскетбол. Вероятно това е повлияло на желанието ми да тренирам този спорт 7 години. 

Баща ми обичаше книгите. И разказваше истории от любимите си книги. Заради него прочетох Стайнбек, Бредбъри и цялата библиотека Галактика.

Майка ми обожава ръчно правени красиви неща и сребърни бижута. Във всеки град, в който сме били, знаеше къде се намира магазина на СБХ. Задължителна спирка в София бяха чешкия, полския и унгарския културни центрове. И до днес най обичам да ходя по handmade базари с нея.

Мога да продължавам още дълго, но няма нужда. Това, което искам да кажа е „Споделяйте своите страсти с децата си”. Говорете им за тях. Показвайте им, че извън отговорностите и задълженията в живота има ужасно много сладост и красота. Отделяйте време за нещата, които обичате. Пуснете си силно музиката, която целува душата ви. Танцувайте. Не се притеснявайте да повтаряте любимите си реплики от стари филми. Гледайте филми. Разказвайте с възторг за нещата, които са ви въодушевявали и все още ви карат да се чувствате щастливи. 

Защото това е единственият начин да научите децата как да бъдат щастливи. Как да запалят онази искра, която поддържа духа жив и вечно млад. И как силата да бъде с тях. Винаги.

Синдроми

Днес ще ви разкажа една история от 90-те. В този чуден период ние бяхме студенти и си живеехме в Студентски град, който все още не приличаше на Слънчев бряг. Както подобава на едни студенти, живеехме си щастливо и безгрижно. Но колкото и безгрижно да живее човек, идва Коледа и следва да се прибере вкъщи. Следствие от този студентски живот е, че точно преди да се прибереш вкъщи, разполагаш с 0,00 лв.

Та преди въпросната Коледа, аз и още 2 приятелки разполагаме със споменатата сума и билети за влака. Влакът тръгва вечерта и пътува цяла нощ. Ние сме се събрали от сутринта да си се подготвяме емоционално. И както става обикновено в подобни ситуации, към обяд, двама неблагоприлични граждани, по решение на съдбата, наши приятели, се явиха в нашата стая. Никой уважаващ себе си мъж не ходи в женска стая с празни ръце. Тези двамата уважаваха себе си достатъчно, че да ни донесат бутилка ракия по обяд. После нещата така се завихриха, че трябваше да гоним нашата приятелка из целия Студентски град, за да я натоварим на автобуса. Не че тя бягаше бързо, ама и ние все пак не бяхме много праволинейни след тая ракия. Така или иначе, времето си мина и се оказа, че няма никакъв шанс да стигнем навреме за влака. Добре, че двамата неблагоприлични граждани и за щастие, наши приятели, не бяха студенти и все още имаха пари. Метнаха ни всички в едно такси и се юрнахме към гарата. Едни се смееха, други даваха напътствия на шофьора, а на всеки светофар се чуваше: „Отвори вратата, повръщааам!”. На което шофьорът леко изнервен подвикваше: „Само НЕ В КОЛАТА!”

Хванахме влака в последната минута. Но тя беше достатъчна, за да си разменим следните реплики:
- Ей, добре, че бяхте вие - да ни докарате с такси!
- Да бе! Ако не бяхме ние, изобщо нямаше да се наложи да хващате такси :)

Защо ви разказвам всичко това? Защото напоследък все попадам на истории, които се опитват да ме убедят, че трябва да сме благодарни на този, който ни е вкарал в киреча затова, че ни е извадил от него. На това му се казва Стокхолмски синдром. И той е доста често срещан по нашите ширини. Само дето няма кой да каже „ако не бяхме ние, изобщо нямаше да сте на това дередже”. Защото тези не са ни приятели.