Първото ми раждане беше в 36 г.с. /според лекарите 35/. Дъщеря ни се роди с пневмония и доста време след това имаше проблеми, които слава Богу, вече са минало. Пътят, който извървяхме с нея ни промени много. Отговорите, които не получихме, ни накараха да потърсим на друго място. Смятам, че дъщеря ни е нашият най-голям учител.
Исках второто ни дете да има по-добър старт. Много преди да започнем опитите за втори човек, посетих хомеопат. Нямах някакви сериозни проблеми, но исках всичко в мен да бъде балансирано и наред. Всяка сутрин правех йога, медитирах сравнително редовно, известно време ходех на чигун.
Както и с първото ни дете, получи се от втори опит. Разбрах го веднага – усетих го като много приятна топла топка в корема ми. Една сутрин правех традиционната си медитация, в която човек открива собствената си вибрация, когато усетих 2 вибрации. Беше невероятно! Дълго останах така, наслаждавайки се на живота в мен. Това ми се случи само веднъж. След това съм усещала или моята или неговата вибрация, но никога двете заедно. Няколко дни по-късно вече бях сигурна, че е момче.
Съвременната медицина, сякаш втренчена в технологичния си напредък, не обръща особено внимание на нероденото като личност. Видеонаблюдение, витамини... и нито дума за чувствата на малкия човек вътре в теб. Поради наличие на бактерии и временна липса на следящия ме гинеколог се наложи да посетя друг лекар. Този човек, освен че още от вратата започна да ме убеждава за секцио, ми направи един съвсем излишен и доста груб преглед. Резултатът не закъсня – цял следобед бебчо беше неспокоен. Опитах се да го успокоя с дихателни упражнения, но не се получи. Тръгнах си по-рано от работа и се прибрах възможно най-бързо. Запалих си лавандула в аромалампата, седнах на пода и обгърнах корема си с ръце. Улових вибрацията на бебето започнах да му говоря. Казах му, че е добре, че е в безопасност, че го обичаме всички и се грижим за него, представях си, че го гушкам и люлея... внимавах да използвам само положителни думи. Малкото същестно се успокои много бързо, но аз продължих още доста след това да му изпращам любов. Направих всичко това по интуиция. Бях чела “Всичко за пренаталното възпитание” на Мари Бертен и знаех колко е важно човечето да бъде успокоено. По-късно се записах на курс по йога за бременни, от който също научих доста неща.
Въпреки опита ми с предната бременност, приех втората без страх, със спокойствие и благодарност, че ми се дава отново да изживея чудото. Избягвах излишните притеснения, грижех се за себе си, общувах с бебето. Бях сигурна, че този път всичко ще бъде различно и както трябва. Може би затова шокът беше огромен, когато една сутрин в 34 г.с. водите ми започнаха да изтичат. Първата ми мисъл беше “О, не отново!” Втората беше: “Е, поне вече знам какво е...”
Събудих мъжа ми и се отправихме към МД. Там лекарката беше шокирана, а акушерката възмутена от желанието на мъжа ми да стои до мен в кабинета, вместо да излезе и да чака отпред в неведение като възпитан човек. Макар и възмутени, му позволиха да остане. Казах им, че нося напоена превръзка, но те не ми обърнаха внимание. Направиха ми преглед и накапаха реактив върху ръкавицата на лекарката. След това обявиха, че това не са околоплодни води и ни пуснаха да си ходим по живо по здраво.
Отидохме на църква, прибрахме се вкъщи и поспах 2 часа. По обед, ставайки от сън, установих, че въпросното течение се увеличава. Хайде пак в МД. “Този път са околоплодни води. Преди не бяха.” Няма да коментира изказването. Всъщност съм доволна, че ме върнаха първия път, защото това ми спести половин ден в болницата и ми даде 2 часа сън. :)
Приеха ме в предродилно. Такава е практиката – с изтекли води за задържане се приема в предродилно отделение. Нямах контракции, но ми включиха магнезий за спиране на контракциите. Последвалите 2 нощи и 2 дни и половина са едни от най-мъчителните в живота ми. През това време около мен жени идваха и си отиваха – раждаха, абортираха, викаха, плачеха. Исках да спестя на бебето всичката тази лоша енергия, затова непрекъснато визуализирах, че го обграждам с диамантена стена и със златна светлина. Аз самата се мъчех да остана спокойна и опимистично настроена, въпреки, че не можех да спя нито през деня, нито през нощта. Тук дишането уджай много ми помогна /Благодаря ти, Роси!/.
Още едно “приятно” нещо е, че не ти дават да ядеш, защото не е ясно кога ще родиш. Посещенията също са забранени, но слава Богу това не се спазваше толкова стриктно, та мъжът ми идваше да ми донесе вода и бисквити за хапване.
Във вторник в 3 сутринта започнаха контракции/въпреки магнезия/. Бяха на 10 минути и ставаха все по-силни. Увеличиха ми дозата магнезий. Ефектът беше нулев. След визитацията ми изключиха магнезия за задържане и ми включиха окситоцин. Помолих да изчакаме с окситоцина, защото раждането си вървеше и без него, но разпоредбите на професора /кой беше той така и не разбрах/ не могат да се оспорват! Около 10:40 ми включиха окситоцина. Въздъхнах и казах на Роско: “Хайде миличък! Да приключваме с тая работа по-бързо. Колкото по-бързо приключим, толкова по-малко химия ще ни вкарат.” При всяко вдишване си представях енергията, която влиза в мен и достига до бебето. При всяко издишване – как се разширявам, за да може той да излезе безпроблемно и леко. Между контракциите си представях лотос, който се разтваря и казвах на бебето, че се справя чудесно. С малко повече мрънкане ми разрешиха да заема удобната за мен поза – на 4 крака. После д-р Нашар ми предложи да стана права, което и направих. Е, права е силно казано, защото пак се наведох и се хванах за леглото. За всеобщо учудване, изключително бързо стигнах пълно разкритие и почувствах напъни. При прегледа бебо беше “в идеална позиция” и ме преместиха в родилната зала. Там лекарката каза, че ще напъвам сама, защото се справям чудесно. Аз пък си помислих “Че кой да напъва вместо мен?!”. Имаше опит за епизиотомия, който беше възпрян от д-р Нашар. В 11:18, след 2 напъна, се роди Росен. Големичък за седмиците си – 2220 г, 46 см. Сега като се замисля, през цялата бременност си мечтаех за голямо, 4 килограмово бебе и винаги си го представях голям:)
Тъй като беше преждевременно роден, не можех да претендирам да ми го дадат веднага или да изчакат с прерязването на пъпната връв, както ми се искаше. Изчаках да го прегледат /Апгар-ът му беше 7/и помолих да ми го дадат. Той се ококори срещу мен и се взря право в очите ми. Казах: “Здравей, Роско! Ти си герой, справи се чудесно!”
Последваха 2 седмици в болницата, за които има още много да се разказва, но и без това се олях, така че спирам до тук! :)
