четвъртък, 28 юни 2018 г.

Животът ми като Мери Попинз


Вчера, докато се опитвах да бъда ведро петно в поредния мърляво-валящ ден, носейки оранжев чадър, се сетих за най-приятния комплимент, който някога са ми правили. Получих го от жената на брат ми. Не помня какво беше времето тогава, но аз тиках количка с току-що родено бебе и подскачах. Тогава Ива ми каза: “Винаги съм си представяла, че като имаш деца, ще си като Мери Попинз.”

Много се надявам и сега да ме вижда така. Защото Мери Попинз, макар и строга, владее тънкото изкуство на магията. Но никога не си го признава. И защото макар и по английски стегната, разговаря с чадъра си и се качва по парапета, плъзгайки се НАГОРЕ. И не на последно място, защото Мери Попинз никога не излиза от добрия тон, крещейки истерично: “Кочината в стаята ви се превръща в кочина в живота ви!”. А и толкова ми харесват обувките ѝ, че винаги съм готова да си купя няколко чифта подобни. Обаче, те вървят с шапката…

Ако никога не си поволяваш да си Мери Попинз, в родителството няма да има нищо забавно. A както казва (във версията на Дисни) госпожицата, която долита с вятъра: “In every job that must be done, there is an element of fun. Find the fun and SNAP! The job is done.” / Във всяка работа, която трябва да свършиш, има нещо забавно. Открий го и ЩРАК! Работата е свършена.

Винаги съм смятала, че отглеждането на деца, освен отговорно е и изключително забавно. В крайна сметка, леглата не са само за спане. Може да не съм се научила да качвам парапета НАГОРЕ, но скачам по леглата, винаги когато ми падне случай. Скачам и в локвите. Обичам да лежа с децата на тревата и да откривам историите, които облаците разказват, а после да танцуваме с ръце. С удоволствие бих танцувала и на покрива, но не съм разбрала как се излиза през тавана на 20-ия етаж (подозирам, че е заключено) и затова си танцувам вкъщи. И пея с пълно гърло песни от 60-те. Но за това знаем само аз и децата ;)

Понякога идва подходящият вятър и отвява Мери Попинз на където там си я отнася. Тогава съм кисела и скучна, почти леля. Но… кой не е от време на време.


неделя, 11 февруари 2018 г.

За много недели


Неделя. Сутрин или там някъде. Моя тийнейджерска милост спи. По-точно се опитва да си доспи. Защото от другата стая дъни Metallica. След известен брой опити за заглушаване, включващи възглавница върху главата и псуване с ръмжене, става ясно, че шансът за спане е безвъзвратно отлетял.
Ставам бясна и влетявам с шут в хола със съвсем сериозното намерение да изхвърля брат си през балкона. И се оказвам в празна стая. Няма брат, няма никой. Само касетофонът продължава да раздава justice for all. Стоя боса на паркета, мигам на парцали и се опитвам да стопля какво става. Тогава виждам отворената врата към кухнята. След 2 крачки в дясно картината ми се разкрива в цялото си великолепие: майка ми мие чинии и си припява. Metallica! И понеже водата шуми, касетофонът в съседната стая е на макс. Ченето ми се удари в коленете и вероятно това е единствената причина, поради която не успях да вдигна подобаващ скандал.
Това е майка ми. Подредена, винаги стриктна, не позволява лиготии. И изведнъж… касетофона на макс и си припява! В неделя сутрин!
Майка ми, която си сипва уиски и бадеми и вика с отскок на волейболни мачове по телевизията.
Майка ми, която пържи 6 кг картофи за съучениците ми, с които гледаме Ролан Гарос.
Майка ми, която обожава сребърни бижута и е винаги готова да ми купи едни обеци. Без повод.
Майка ми, която според дъщеря ми, е фешън баба и единствената, която може да ѝ обясни непонятната математика.
Майка ми, която ме научи кое питие в каква чаша се пие. И че „чаши за гости” не съществуват, защото всички сме гости на този свят.
Майка ми, която винаги е плътно зад мен, без да ме задушава.
Мама. От днес на 70. Обичаме те!

четвъртък, 1 февруари 2018 г.

От Благоевград до Силистра - за соца, без носталгия

Отдавна искам да разкажа тази история. Не само защото преки участници в нея, вече почти не останаха, а и защото случилото се ни прави това, което сме. Дори да не го признаваме, родовата ни история оставя своя отпечатък върху поколения наред.

Историята започва в Благоевград, по времето на Втората Световна война. България е на страната на Германия и в града има немски войски. Дядо ми е момче и по неговите думи: „Ние децата винаги си намирахме работа при немците. Те бяха добронамерени, а и все се намираше по парченце шоколад, което да ни дадат.” Така дядо ми, Валентин, на когото съм кръстена, научава немски. Още си спомням случка от 80-те години, когато той упъти двойка немски туристи на чист немски, а аз го гледах с изумление. После ме научи да броя, да казвам часа и да си искам вода на немски.

Но да не се отплесваме… Дядо ми, като в приказките, е третият, най-малък брат. Баща му е писар във военното окръжие. И двата рода – на  майка му и на баща му – имат доста земи, т.е. разполагат със средства. Така, че когато средният брат Любомир, решава да учи инженерство в Германия, единствената пречка е, че не знае език. Но братята са, за да си помагат. Дядо ми се явява на изпит по немски, вместо него. И го взема. Любчо заминава да учи в Германия.
Всичко е чудесно, докато комунистите не вземат властта. Бащата е обявен за шпионин, на студентите в Германия е наредено да се приберат и им е казано, че ще завършат образованието си тук. Любчо се прибира с влак. Няколко спирки преди Благоевград го открива негов приятел и го сваля от влака с предупреждение, че на гарата в Благоевград го чакат, за да го приберат в затвора. Училите в Германия са врагове на народа. Дядо Любчо беше благодарен на този човек до края на живота си.

Следват няколко месеца „игра на криеница”, докато накрая решението е взето – ще се бяга „навън”. В една зимна нощ, с едни обувки на краката и малко храна, Любчо пресича границата. След перипетии, които само той си знае, най-накрая попада в бежански лагер в Триест. От там, заминава за Франция, а от там с кораб за Америка. Не знам как се е качил на кораба, но разказваше, че нямал никакви пари. Една дама го съжалила и му дала 1 долар и това било всичко, с което той е слязъл на американска земя.

Следват много работа и много учене. Става строителен инженер и работеше в една от кулите близнаци. Жени се за филипинка и има 4 деца. Страхотно семейство, с което благодарение на Фейсбук, успяваме да поддържаме връзка.

За съжаление, останалите в България не са такива късметлии. В една нощ на 1950-та година, в 2 през нощта, баба ми, дядо ми и баща ми (на 2 години) са вдигнати, казано им е да си съберат багажа за 2 часа и да тръгват. С големия брат, майката и бащата са постъпили по същия начин. Всички са врагове на народа. Товарят ги в камион и започват да ги разнасят по цяла България, в така наречените ДЗС-та (Държавни земеделски стопанства). Баба ми казваше: „Винаги идваха през нощта. Никога не ни предупреждаваха. Идват посред нощ и ти дават някакви часове да си събереш багажа. Никога не ни казваха къде отиваме.” Десетки пъти се установяват на нови места и започват наново. Нямат право да напускат ДЗС-то, без позволение, живеят където им кажат, ядат каквото им дадат.

На едно от местата баща ми се разболява. Вдига висока температура. Лекар няма. Не получават разрешение да напуснат ДЗС-то, за да отидат до града и да получат помощ. Един от шофьорите на камиони, с риск за себе си, взема дядо ми и баща ми и ги кара на лекар.

Баба ми е бременна в 9 месец, но реколтата не чака. Явно нейната ръка е жизнено важна и тя трябва да събира картофи и да мъкне кофи. Вечерта се ражда леля ми.

Местенията продължават, докато най-накрая се установяват в Силистра. От Благоевград до Силистра – възможно най-далече. Винаги под контрол, винаги наблюдавани, винаги „с едно на ум” . Дядо ми беше по-лека душа. Беше се адаптирал с годините. Имаше безброй приятели, беше правил услуги на целия град и много хора бяха готови да му помогнат, когато се налага. Баба ми беше затворила гнева в себе си. Когато системата се пропука и вече нямаше опасност да затворят някого, целят този гняв се изливаше в разказите ѝ. Понякога ставаше алено червена, друг път очите и се насълзяваха. Всеки път гласуваше „за Костов”. Не пропусна нито едни избори.

До 1989 година за тези неща не се говореше, особено пред нас децата. Искаха да ни предпазят, да ни защитят. По-скоро несъзнателно ни научиха да бъдем незабележими, да не се „врем между шамарите”, да бъдем добри в това, което правим, без да бъдем напористи.


Няма обезщетение, което да покрие щетите, причинени на поколенията. Единственото, което можем да направим е да помним, да разказваме и да не позволяваме това да се повтаря. Никога повече.

неделя, 31 декември 2017 г.

Hello, Goodbye


Мислех тази година да не пиша нищо за изпращане-посрещане, но ей на! Станах в последния ден на 2017, децата още не са се върнали от гости с преспиване и докато си пия кафето, ми се иска да напиша туй-онуй.


Радвам се, че най-накрая Сатурн се премести да “тормози” други хора. Изнурително беше, благодаря. Оказа се, че съм била самонадеяна, като съм си мислела, че съм си научила добре уроците. Винаги има още. 


Все пак смятам, че съм късметлийка, че чак на 43 разбрах какво значи да те предаде приятел. Никога не е яко, но на тези години някак го приемаш по-философски. Така или иначе, митът за моята непогрешимост в преценката на хора вече е разбит.


От известно време насам си мисля, че съм се върнала 10-11 години назад и все се сещам за “спиралата на живота”. Силно се надявам да съм сменила нивото, а не да се въртя в кръг като малка, сладка, но глупава катеричка. Но това предстои да се види.


Имам известни (по)желания за идващата година. Много ми се иска поводите за излизане на улицата и искане на оставка да не са всекидневни. Това означава най-накрая да осъзнаем, че сме Херкулес и да изрием авгиевите обори. Пожелавам ни го!


Освен здраве, богатство и световен мир, си пожелавам едно семейно пътешествие до Лисабон. Защото вече ми омръзна да го отлагаме.


Пожелавам на Ния да влезе там, където иска и да е щастлива от избора си. А на всички останали да са удовлетворени от изборите си и възнаградени за усилията си.


2018, готови сме!

петък, 15 декември 2017 г.

Вместо (пред)коледно пожелание

Баща ми обичаше Прага. Мисля, че се влюбих в този град наследствено, още преди да го посетя.

Майка ми обича баскетбол. Вероятно това е повлияло на желанието ми да тренирам този спорт 7 години. 

Баща ми обичаше книгите. И разказваше истории от любимите си книги. Заради него прочетох Стайнбек, Бредбъри и цялата библиотека Галактика.

Майка ми обожава ръчно правени красиви неща и сребърни бижута. Във всеки град, в който сме били, знаеше къде се намира магазина на СБХ. Задължителна спирка в София бяха чешкия, полския и унгарския културни центрове. И до днес най обичам да ходя по handmade базари с нея.

Мога да продължавам още дълго, но няма нужда. Това, което искам да кажа е „Споделяйте своите страсти с децата си”. Говорете им за тях. Показвайте им, че извън отговорностите и задълженията в живота има ужасно много сладост и красота. Отделяйте време за нещата, които обичате. Пуснете си силно музиката, която целува душата ви. Танцувайте. Не се притеснявайте да повтаряте любимите си реплики от стари филми. Гледайте филми. Разказвайте с възторг за нещата, които са ви въодушевявали и все още ви карат да се чувствате щастливи. 

Защото това е единственият начин да научите децата как да бъдат щастливи. Как да запалят онази искра, която поддържа духа жив и вечно млад. И как силата да бъде с тях. Винаги.

петък, 29 септември 2017 г.

Синдроми

Днес ще ви разкажа една история от 90-те. В този чуден период ние бяхме студенти и си живеехме в Студентски град, който все още не приличаше на Слънчев бряг. Както подобава на едни студенти, живеехме си щастливо и безгрижно. Но колкото и безгрижно да живее човек, идва Коледа и следва да се прибере вкъщи. Следствие от този студентски живот е, че точно преди да се прибереш вкъщи, разполагаш с 0,00 лв.

Та преди въпросната Коледа, аз и още 2 приятелки разполагаме със споменатата сума и билети за влака. Влакът тръгва вечерта и пътува цяла нощ. Ние сме се събрали от сутринта да си се подготвяме емоционално. И както става обикновено в подобни ситуации, към обяд, двама неблагоприлични граждани, по решение на съдбата, наши приятели, се явиха в нашата стая. Никой уважаващ себе си мъж не ходи в женска стая с празни ръце. Тези двамата уважаваха себе си достатъчно, че да ни донесат бутилка ракия по обяд. После нещата така се завихриха, че трябваше да гоним нашата приятелка из целия Студентски град, за да я натоварим на автобуса. Не че тя бягаше бързо, ама и ние все пак не бяхме много праволинейни след тая ракия. Така или иначе, времето си мина и се оказа, че няма никакъв шанс да стигнем навреме за влака. Добре, че двамата неблагоприлични граждани и за щастие, наши приятели, не бяха студенти и все още имаха пари. Метнаха ни всички в едно такси и се юрнахме към гарата. Едни се смееха, други даваха напътствия на шофьора, а на всеки светофар се чуваше: „Отвори вратата, повръщааам!”. На което шофьорът леко изнервен подвикваше: „Само НЕ В КОЛАТА!”

Хванахме влака в последната минута. Но тя беше достатъчна, за да си разменим следните реплики:
- Ей, добре, че бяхте вие - да ни докарате с такси!
- Да бе! Ако не бяхме ние, изобщо нямаше да се наложи да хващате такси :)

Защо ви разказвам всичко това? Защото напоследък все попадам на истории, които се опитват да ме убедят, че трябва да сме благодарни на този, който ни е вкарал в киреча затова, че ни е извадил от него. На това му се казва Стокхолмски синдром. И той е доста често срещан по нашите ширини. Само дето няма кой да каже „ако не бяхме ние, изобщо нямаше да сте на това дередже”. Защото тези не са ни приятели.

сряда, 30 ноември 2016 г.

Buy Local

Отново е 1 декември и истерията с коледното пазаруване започва да набира скорост. Няма да призовавам никой да не купува нищо. Аз по-скоро се концентрирам в малко на брой, смислени подаръци и предпочитам да подкрепя малки бизнеси и местни творци.

Обичам да пазарувам онлайн по 2 причини:
1. избягвам блъсканицата, миризмата "КУПУВАЙ!" и опасността да си купя безброй неща, които не ми трябват.

2.  обичам неща, правени с ръка и сърце, а повечето творци не продават в магазини.

Това е списък (изключително неизчерпателен) с любими мои места за търсене на подаръци:
 

1. Книгата винаги е хубав подарък:
    - ако имате малки деца, издателство Рибка е чудесна идея.
    - книгите-игри са много забавни, а "Добросъците" е илюстрирана от Мая Бочева, която е любимка на нашето семейство.

    - като споменах Мая Бочева, може да проверите играта Кой светна луната, която е нейно творение.
    - издателство Точица също са в списъка ми на симпатични малки издатели с приятни книги.

2. Календари. Тук следвам правилото, че купувайки календар, който си е необходимост, мога да подкрепя хора, чиято работа харесвам.
   - Мая Къркаличева е ужасно симпатична и има не само око, а и сърце за българските планини. Вече няколко години издава календар Планините на България с нейни авторски снимки.
   - Чаени истории е на Станимира Петрова. Има страхотни картинки, мъдри мисли и са отбелязани всякакви възможни празници, както и пълнолунията и новолунията. Това е facebook страницата, от която можете да разберете как да поръчате и къде да намерите календарчето.
  - Петя Константинова е друг мой любим автор - любител на градските истории и котките :) Календарът за 2017 можете да намерите на коледния хендмейд фестивал в НДК от 1 до 6 декември. А тук можете да видите местата, на които се продава, както и да си поръчате на лични съобщения.

3. Ако искате да избирате от много творци на едно място:
    - Хубави подаръци имат разнообразни авторски неща, възможност за персонализирани подаръци, а и доставка за 4 часа в София.

    - Базарино е българското Etsy - всеки автор си има магазинче и си общуваш директно с него. Имайте предвид, че понякога това отнема доста време.

4. Автори, които харесвам и винаги имам предвид, когато ми трябва подарък:
  - Домозетов Арт - ако искате елфи, дракони, герои на Тери Прачет или Междузвездни войни под всякаква форма, това е вашият човек. Имам обеци с Йода ;)
  - ако обичате текстилни красоти, имам няколко предложения:  Dvergen, Giggie, Binabanbina.
  - Батковците (както ги нарича синът ми) от Art.E са изключително симпатични, приветливи и работят до късно. Ако имате интересна идея за чаша, могат да ви я изпълнят. Ако нямате, те имат достатъчно.
  - Biliana Jewellery прави малки изящни неща като обеци, колиета, пръстени, фиби и книгоразделители. 
  - Нашата работилница са едни сръчни хора, които правят чудеса от дърво. Много харесвам пъзелите и кутийките им.
  - за дамите може да погледнете във Fancy House. Има най-различни страхотийски аксесоари, а за Коледа има и декорации и симпатични картички - цък.
Ще спра до тук. Някой вдъхновен ден, може да напиша още.