Валкото живее в паралелна реалност. Нарича се паралелна, защото протича между две ограничителни линии, които са паралелни. Някои им казват успоредни. Но това не е важно. По-важно е, че те се състоят от приятели. Не само близки, а и по-далечни. Даже онлайн приятели, които Валкото никога не е срещало.
В паралелната реалност на Валкото хората имат способността на чувстват неща, различни от гняв и апатия и “някой ми е виновен”. И затова си помагат. Дори, когато не се познават. Там “ами ако направя добро, пък някой неподходящ изкяри”, не е причина да спреш да правиш добро. Но пък е причина да намериш начин да помагаш така, че да ограничиш “щетите”.
В успоредния свят на Валкото хората мислят с главата си, понякога със сърцето си, но никога с телевизора. Или с вестника. Там хората не са обощения, а реалност. Всеки един със съдба, болка, успех, опитност. И уважение към другия.
Паралелната вселена е удобна, уютна и приятна. Създава усещане, че нещата се променят, развиват, стават по-добри. Тя е вдъхновяваща. Кара Валкото да върви срещу потока. Докато някое цунами с дъх на страх и безчувственост не я удари.
Тогава Валкото изпада в мисли за потока, за човека /който не бил остров/, за екзистенциализма и за Сизиф и неговия камък. А може би една Луна в Овен е крайно недостатъчна за трайна промяна на света, извън успоредката?!
