четвъртък, 9 декември 2010 г.

Пешо – малкия принц

Напоследък често се сещам за него, макар че не съм го чувала, нито виждала повече от 15 години. Закичихме го с това миловидно название заради русите къдрици. Иначе не беше малък, нито пък принц. На закачливия поглед, готов винаги да свърши някое безумие поради добро намерение, по би му подхождало „Емил от Льонеберя“. Ако човек го познава, веднага би му станало ясно защо едни определени птици отказват да кацнат в един определен град.

Имаше чудесна недостроена къща в Симеоново и като всяко уважаващо себе си „лошо момче“, делеше страстта си между пиене, коли и жени...почти в този ред. Срещнахме го на Синьо /наричано още Синьото кафе, заличено като позорно сборище на пияндета и заместено с гордостта на София - метрото /. По-точно моята приятелка го срещна, защото аз не присъствах на тази знаменателна първа среща. Няколко месеца по-късно същата тази приятелка щеше да бъде поетично посочена като „стълб в моя живот“ от въпросния принц от Льонеберя.

Ако някой е „стълб във вашия живот“, вие какво бихте направили? Вероятно бихте се катерили... Да, това е логично и нищо чудно, че една нощ – почти сутрин – Пешо направи същото. Събудил се в 3 през нощта. Предполагам /но не мога да съм сигурна/, че алкохолът в кръвта му се е бил поизпарил и на негово място се е появила една лека тъга. Докато се въртял в леглото, тъгата придобила форма на жена и започнала да го рита в ребрата. Явно доста го е подритвала, защото накрая той не издържал, скочил директно през прозореца на втория етаж, /за да не притеснява баща си, който спял долу/, хванал едно такси и пристигнал под нашия прозорец. Дали не се е сетил къде е вратата на блока или толкова е бързал, че е решил да не заобикаля, остава загадка. Но неговият порив, породен от любовта и подкрепен от остатъците алкохол, го окрилил и той бързо изкачил 6 етажа, прескачайки от балкон на балкон. Така в 5 часа сутринта, с гръм и трясък на балконска врата, ние получихме чисто нов Петър в идеална пижама на райета и с подарък в ръка - нещо като ръждив куб с дръжка, тежащ минимум 20 кг. Дали се е качвал от самото начало с „подаръка“ или го намерил на някой балкон, е загадка от същия ранг, като тази с вратата на блока. Факт е, че този „подарък“ дълго време стоя у нас, защото беше твърде тежък, за да го мъкнем до кофата или до вторични суровини. Но за любовта няма нито височини, нито тежести!

Когато не правеше каскадьорски изпълнения, Пешо ремонтираше коли. Обичаше да кара хубави коли, но естествено имаше едно БМВ, което трудно си спомняше годините си и което често дружно бутахме, за да запали. Можеше с часове да ти разказва за колите и техните вътрешности и от него съм придобила доста знания, с които и до ден днешен мога да блесна на масата, докато си пия бирата с шайка момчетии;) Тъй като ремонтираните коли следва да бъдат тествани поне 2 дни, преди да се завърнат при собственика си, нерядко имахме случки като следващата.

В 6:30 сутринта внезапно нещо ме кара да отворя очи. Подчинявам се. Пред мен блесва ухилена физиономия, в ореол от златни къдрици. Приятелката ми я няма и аз се готвя да го попитам какво търси тук по това време. Той обаче ме изпреварва, подавайки ми двойно кафе в пластмасова чашка. Как да му се сърдя...колко мъже са ме събуждали с чаша горещо кафе, пък било то и в пластмасова чашка?! Докато се надигам, той ме светва откъде идва блясъкът в очите му. „Долу има едно чисто ново БМВ. Искаш ли да те разходя?“ Може да не ми личи, ама и аз обичам коли. Обичам и да се возя. Хубаво е, че и чисто новите БМВ-та се чупят понякога и след ремота трябва да се тестват. А разходка рано сутрин по празните улици на София и околностите и, е доста приятно начало на деня.

По едно време Пешо изчезна в Испания. Не съм го чувала от тогава. Чух, че се бил кротнал. Интересно! Интересно и защо напоследък се сещам за него по най-различни поводи...и без поводи. Идва Коледа...току-виж изгрял отнякъде. С двойно кафе...или с 20 кг. тежест :)

четвъртък, 30 септември 2010 г.

1-ви октомври - Световен вегетариански ден

"Нищо няма да допринесе за човешкото здраве и шансовете за запазване на живота на Земята толкова, колкото еволюцията на вегетарианска диета" - Алберт Айнщайн

Месецът на вегетарианското знание (Vegetarian Awareness Month) започва на 1-ви октомври със Световния вегетариански ден (World Vegetarian Day).

Освен самите вегетарианци по цял свят, на 1-ви октомври в отбелязването на Световния ден на вегетарианството се включват библиотеки, училища, колежи, ресторанти, здравните центрове, магазини за здравословни храни, неправителствени организации, еколози, природозащитници и защитници на правата на животните, както и много други.

Този празник може да се отбележи навсякъде - в къщи, с приятели и т.н. и т.н. Толкова е лесно...

За повече информация: worldvegetarianday.org и meat the truth във Фейсбук.

Организацията се надява през този октомври да бъдат изядени поне с един милион животни по-малко.

вторник, 14 септември 2010 г.

с Богом, татко!

изщрака последната ножица...

/поредна, след толкова други/


след нея няма шевове,

няма дори възли...


щтрак! и конецът прекъсва.

единственото истинско “завинаги”.


кой би предположил, че

празнотата е толкова тежка?!

сряда, 18 август 2010 г.

Ходиш ли на детска?

Наскоро установих, че имам един единствен спомен от детската градина. Неприятен. Синовете на едната другарка ми счупиха главата, докато се опитваха да свалят една топка от дървото. Какво са търсили тинейджъри при 4 годишните деца не е ясно. Къде са били другарките, че да не забележат хвърлянето на камъни – също.

Този спомен го има и майка ми, макар че тя има и много други. Нейната интерпретация най-много набляга на думите на другарката: „Е, айде сега! Защото ви е първо дете, затова толкова му се притеснявате!“ Ми така, де! Една счупена глава, какво толкова?! Не е необходимо да се води детето на лекар дори. Лепи се един лейкопласт и се слага да спи. Пък после, когато колежката открие възглавница в кръв, залепнала за главата, да се оправя. Нали е професионалист!

Липсата на спомени от детската градина ми се струва доста съмнителна. Но тъй като имам доста спомени от същия период, несвързани с градината, предполагам, че повредата не е при мен. Предполагам, че това се нарича 'истинска услужлива памет'. Само предполагам, защото не знам какво толкова е скрила от мен.

Все пак ми се иска вместо услужлива памет, децата ми да имат спомени. И изобщо не съм максималист. Нямам никакви претенции спомените да са единствено и само сладки и очарователни. Просто се надявам въпросът „Ходиш ли на детска?“ да не предизвиква студени тръпки по гърба, а само досада от това, че тия големите не могат да измислят нещо по-оригинално за питане.

Засега, обаче, надеждите ми са на бос крак. Дъщеря ми така и не свикна да ходи на градина. Тази година и е последна. Синът ми влиза в странната задача „как да напъхаме 20 000 деца в 12 000 места в ДГ“/бройките са съвсем произволни, но последно четох, че за о/о 8 000 деца не достигат места в софийските дг/, която общината се опитва от няколко години да реши неуспешно. Не знам защо освен Н хиляди деца, извън решението на задачата остават и варианти като „родителски кооперативи“ и „парите следват детето“. Може би защото алтернативната грижа за децата не е по вкуса на отговорните лица...или пък няма ресурс, който да се занимае с това ...или пък някой нещо не е доразбрал...или...или...

Но не се притеснявайте! Един голям познавач на детската душа е казал, че „никога не е късно да имаш щастливо детство“... в или извън детската градина ;)

събота, 24 юли 2010 г.

мисли 2

Едно дете не се ражда от нищо. И ако вие ме запитате, защо се е родило вашето дете, аз ще ви отговоря: „За да разберете, какво сте носили в главата си. " Чрез детето мъжът и жената опознават себе си.
;)

неделя, 27 юни 2010 г.

За брака

Когато става дума за "Пророкът" от Джубран Халил Джубран, обикновено се цитира частта за децата. Сещате се...онова "твоите деца, не са твои деца...". Днес ми се даде да прочета друго. :) За брака. Аз такъв нямам де юре, но пък де факто съм си бракувана отвсякъде :) Споделям тази мъдрост и честит понеделник!

" - Учителю, кажи ни за Брака.
И той отвърна с думите:
- Съчетани сте родени и съчетани ще бъдете навеки. Съчетани ще бъдете и когато белите крила на смъртта разпилеят дните ви. Да, съчетани ще бъдете дори в безмълвната Божия памет. Ала прегръдката ви нека охлабее - да можете да дишате. И нека ветрите небесни волно духат между двама ви. Бъдете влюбени, но не с любов окови - а развълнувано море помежду двата бряга на душите ви. Пълнете си един на друг бокала, ала не пийте от един бокал; давайте един на друг от хляба си, но всеки да си знае своя къшей. Пейте, танцувайте и се радвайте, ала бъдете всеки себе си самият, тъй както струните на лютнята са поотделно, макар и да трептят в
един напев. Бъдете предани, но не отдавайте сърцата си един на друг, защото само ръката на Живота може да ги съхрани. Живейте в близост, ала не и в преголяма близост, защото и колоните на храма се издигат поотделно и нито кипарис вирее в сянката на дъб, ни дъб пониква в сянка на кипарис."

вторник, 15 юни 2010 г.

Дядо

Дядо ни возеше на багажника на велосипеда.

Водеше ни да се пързаляме с шейни

и ни снимаше на замръзналия Дунав.

Чистеше ни костите на рибата и шлюпките на семките.

Учеше ни да танцуваме валс и танго в коридора.

Говореше“ ни на италиански.

Разказваше как в далечни времена се дуелирал за баба.

Имаше и белег за доказателство :)


Дядо беше винаги търпелив, спокоен и усмихнат.

Винаги готов за игра.

Винаги с история за разказване.

И винаги знаеше каква щуротия сме свършили навън.


Обичаше да пие кафе с приятели

в сладкарницата на центъра.


Никога от нищо не се оплака. До последно.


четвъртък, 3 юни 2010 г.

Аз романтичната

Обикновено съм практична.
Предимно логична.
Често цинична.
Но понякога...
Една романтика наднича зад миглите на левия клепач. Присяда на саксиите на Попа, облечена в рокля на цветя. Събува си сандалите и тича към залеза, прегърната от пъстър шал. С бутилка вино философства до пред изгрева, протягайки ръце към бъбрещия огън...
Понякога...през лятото.
А после пак съм
обикновено практична
предимно логична
и все по-рядко цинична.

вторник, 1 юни 2010 г.

Най-добрата ми приятелка

Ново училище. Нов клас. Всеки иска да седне на последния чин. Не може. Краен брой са. Най-нахаканите са отзад. По-смотаните са по-напред. Аз съм на втори ред. Първи няма.

Влиза последна. Стърчаща коса, престилката едва и скрива дупето. Кецове, старателно смъкнати чорапи. Носи очила, но би седяла най-отзад. Ако не беше закъсняла.

Сяда до мен. По принуда. Пет години седи до мен. По желание. Понякога на първия, понякога на последния чин. И в киното седи до мен.

Често пием кола: тя – със скъсана дънкова пола, “прилежно” зашита с ярко жълт конец, аз – в черно отгоре до долу и с ярко червено червило. Аз – с бомбе, тя – с борсалино. И двете с черни очила. Разбира се!

Бандата се събира на фургона. Тя свири на китара. Аз не пея. Аз имам гадже, тя – шеметен флирт.

8-ми декември. Лепим плакати за Джон Ленън. 5 сутринта. Кучи студ. Хващат ни ченгетата. Аз мълча. Тя го играе сладка и остроумна. Пускат ни. Пием чай.

Студенти. Аз в София, тя в Благоевград. Пътуваме на стоп. Пием до сутринта. Аз пуша. И трева. Тя само трева.

Заминава за Берген. Жени се. Аз оставам. Сменям мъжете. Отивам и на гости. Тя се опитва да завърши. Аз също. Неуспешно.

Тя се развежда. Аз намирам мъжа на живота си. Живея с него. Тя взема ЛСД.

Звънят ми в офиса. От болницата. В Амстердам. Няма документи. Има моя визитка. Скочила е от 10 метров мост. Говорим дълго. Звучи разумно.

Искат да я изпишат. Скача от прозореца в болницата. Изписват я по-късно. Изпращат я в България.

Посрещам я. Не я оставям сама на високо. Говорим. Не стигам до нея. Прибира се вкъщи.

25-ти януари. Телефонът ми е звънял. Майка и. Не съм го чула. Имам съобщение. Звъня. Скочила е. От 7-ия етаж. Полетяла е. Аз летя за Финландия.

Липсва ми. Често. Обичам я.

понеделник, 22 март 2010 г.

случайни мисли

спорът

между формата

и съдържанието

ражда

безформени мисли

и кухи послания

докато научим

че съдържателният звук

живее в точно определената

куха форма на барабана

четвъртък, 4 март 2010 г.

пиша

на сън

в просъница

за събуждане


на лист

на стена

в главата си


когато сърцето се разтваря

когато душата говори

когато искам да чуя себе си




петък, 19 февруари 2010 г.

Прегръдката

От какво имаме нужда?
Имаме нужда от 4 прегръдки дневно, за да оцелеем.
Имаме нужда от 8 прегръдки, за да поддържаме добрата си форма.
Имаме нужда от 12 прегръдки всеки ден, за да растем.

Да прегръщаш е здравословно. Прегръдките помагат на имунната система, правят те по-здрав, лекуват депресията, намаляват стреса, помагат ти да заспиш по-лесно, въодушевяват, подмладяват, нямат странични ефекти. С една дума, прегръдките са вълшебно лекарство.

Да прегръщаш е напълно естествено: екологично чисто, с естествена сладост, без пестициди, без консерванти, без изкуствени съставки, 100 % здравословно.

Прегръщането няма никакви недостатъци. Няма подвижни части, които се износват, няма батерии, които се изтощават, няма нужда от профилактични прегледи, има ниска консумация и висока производителност на енергия, няма инфлационни процеси, от него не се напълнява, няма месечни вноски, не са необходими застраховки, защитено е срещу кражба, не се облага с данъци, няма замърсяващи ефекти и - разбира се, има 100-процентова възвращаемост.

Вирджиния Сетайър

 

събота, 13 февруари 2010 г.

Прошка

Днес е Сирни заговезни. Сред любимостите на моето детство Сирни заговезни се нарежда до Сурваки и Великден. Зимата навън вилнее с пълна сила, има сняг и студ, колкото ти душа иска. Надвечер, точно когато слънцето отива някъде на топло, ние се отправяме към баба и дядо.

Сигурно е имало процедура по опрощаване, но за мен като дете, тя не е била съществена и нямам запазен спомен от нея. Затова пък имам съвсем ясен спомен как дядо се качваше на един стол и провесваше яйце, вързано с канап. Аз и брат ми/понякога и братовчедите ни/, с ръце на гърба, проточвахме шии като пуйчета и зяпвахме широко с идеята ако яйцето да се блъсне в зъбите ни, да попадне в устата, а не да отскочи към противника. Това е трудна операция, особено когато се заливаш от смях и в същото време гледаш да посбуташ другия. Дядо играеше рефер и от висотата на положението си следеше да няма непозволени хватки и игра с ръка. Той въртеше умело канапа, яйцето го следваше, а нас ни заболяваха вратовете от протягане. Естествено, за нищо на света не бихме си признали, защото знаехме, че след яйцето идва ред на бялата халва. Там омазването беше пълно. Победителят получаваше халвата от канапа, а победеният – халва от чинията:) След кратка почивка за удължените ни вратове и посещение в банята, дядо палеше канапа, за да видим кой колко ще живее. Започваше се винаги от най-възрастния. Не знам как ставаше тоя номер, но на всички се показваше дълъг и щастлив живот. Дядо беше майстор на забавлението и добрите поличби.

По-късно, когато порастнахме, хамкането отпадна. Но винаги обичах да сядам до баба и всяка година я карах да ми разказва за Заговезни, когато е била дете. Обичах да слушам как целият рояк деца – братя, сестри и братовчеди - отивали при баба си, искали и прошка, а тя им отвръщала „Просто да ти е!“ и винаги им давала ябълка. Ако си бях у дома, пак бих чула тази история с удоволствие. Харесва ми как баба за миг се превръща в малко момиче с големи очи, очакващи прошката и най-вече ябълката.

С течение на годините все повече осъзнавам колко е важно да простиш. Не да получиш, а да дадеш прошка. На другите и на себе си. Прошката е цялостен акт, който те освобождава от тежестта на миналото. Да простиш означава да приемеш, без да осъждаш и да пуснеш миналото да си отиде. Ако животът ти е пълен с минало, няма да има място за настоящето. Посочвайки вратата на чувства като гняв и омраза, раздразнение и негодувание, отваряш прозореца за нови и по-добри събития в живота си.

Започнеш ли веднъж да прощаваш, наранената ти душа започва да се лекува. Тя изважда нови и нови /или по-точно стари и по-стари/ обиди и иска да се отърси от тях. Колелото се завърта и всяка следваща прошка е по-лека за даване, а животът ти се струва все по-приятен. Научавайки се да прощаваш, се научаваш да обичаш истински. И тогава, някой ден, няма да има на кого и какво да прощаваш, защото ще приемаш нещата единствено от позицията на любовта, без да оценяваш и без да порицаваш. От този ден ще бъдеш истински свободен и истински щастлив.

А днес си пожелавам: „Просто да ми е!“ и ще се наградя с ябълка.

неделя, 7 февруари 2010 г.

Мая

Мая е индуистко понятие, означаващо вселената на двойствените явления, която е положена върху абсолютната реалност, Брахман, с цел да го скрие. Мая е ограничена физическа и умствена реалност, в която е оплетено човешкото съзнание. Мая се счита за илюзия, забулване на истинския единен Аз – космическият дух известен като Брахман. Мая не е нито истинна, нито неистинна. Тъй като Брахман е единствената реалност, Мая не е реалност. Тъй като Мая причинява възприятието на материалния свят, не може да е неистинна. Тя има две основни функции – да забули Брахман, да го затъмни и скрие от човешкото съзнание и да го замести с възприятието на материалния свят.

Мая може да се визуализира в аспекта на Божествената майка или Деви Махамая. Махамая заслепява хората в заблуда (моха), но също има властта да ги освободи от нея. Шри Рамакришна често идентифицира женския аспект на Бог, Богинята, Шакти, Кали, Лакшми или Дурга с Мая. Мая е форма на богинята Лакшми. Поради връзката си с богинята, Мая е често използвано име от индийците.

В своята форма като Дурга, Мая е извикана на помощ от боговете и богините, които са безпомощни срещу атаките на демона Махисашура. Дурга е създадена от съчетаната материална енергия на всички богове, включително Брахма, Вишну и Шива. Боговете ѝ дават украшения, оръжия и лъв, когото да язди. Тя е непобедима. Повежда жестока битка срещу Махисашура и огромната му армия. Тя съкрушава армията, убива демона и така възстановява мира и хармонията в света. Тя е защитничката на вселената, която лежи на скута ѝ.

Мая е малко момиче, на което се налага на направи пътешествие от Индия до Англия, през Испания и пак Индия, да премине през илюзиите и заблудите, за да прости и да продължи. 100 shades oh white те оставя с топло чувство, с малко сълзи и с желание да сготвиш нещо чудесно и много ароматно за хората, които обичаш.

Благодаря ти, Мила!

вторник, 2 февруари 2010 г.

малко песимистично

И когато пролетният вятър ненадейно влети в най-затънтения ъгъл на мрачния килер и разхвърля натрупаните спомени, ще откриеш, че твоята малка, кристална душа мечтае да види слънцето. Ще изтичаш навън и то ще те посрещне. Колко много усилия ни коства да дочакаме пролетния вятър...

малко урбанистично

ръждясaлият влак се протегна сънливо

светофарът наметна протритото си жълто палто

напуканите релси въздъхнаха

едно малко момиченце пресече перона

и се зарея сред фенерите-лампи

понеделник, 25 януари 2010 г.

лирично продължение

Във връзка с предния си пост, се сетих за един откъс от “За любовта и сянката” на Исабел Алиенде. Иска ми се да го споделя.

Дотогава бе раждала всичките си деца вкъщи с помощта на Мамита Енкарнасион, която следеше бременността и от първите месеци, появяваше се в навечерието на раждането и оставаше, докато майката не поемеше отново задълженията си.

....

Така беше с всички раждания на Дигна Ранкилео, но когато дойде време да роди Еванхелина, акушерката беше в затвора за незаконно упражняване на лекарска практика и не можеше да и помогне. Само заради това Дигна отиде в болницата на Лос Рискос, където се отнеса с нея по-лошо и от затворник. Щом постъпи, и сложиха пластир с номерче на китката, обръснаха срамните и части, измиха я със студена вода и дезинфектанти, без дори да помислят, че могат да и пресушат млякото завинаги, и я поставиха на легло без чаршафи с друга жена в същото положение. След като ровиха, без да я питат, във всички отвори на тялото и, изродиха бебето под светлината на лампа и пред погледите на всички любопитни. Понесе всичко, без да охне, но когато излезе от там с дъщеря на ръце, която не беше нейна, и с боядисани в червено срамни части, тя се закле, че никога повече няма да стъпи в болница“

Във въпросната болница разменят две бебета и въпреки, че жените си ги познават, всички в болницата твърдят, че такова нещо не е възможно да се случи. Много ми харесва едно изречение, което описва реакцията на директора по повод скандала, вдигнат от майките:

„Директорът на болницата се ядоса: невежи, невъзпитани жени, вместо да благодарят, че се грижим за тях, ми вдигат скандал.“

Всякакви аналогии и прилики с действителни събития оставям на вас:)


Възмутително! Пълна лудост!

Майка ми е родена вкъщи. Както и двете и сестри. Родена е в голям град, във време когато соцът е бил вече на сцената. В нейния конкретен случай е имало много сняг и при липсата на кола е било пълен абсурд да се ходи в болница. Сестрите и обаче, са родени в началото на лятото и в началото на есента. Истинската причина, поради която тези три раждания не са се състояли в болница е, че дядо ми е нямал доверие на болниците и лекарите.

В нетолкова далечно минало всички са раждали вкъщи. Сега това е възмутително. Може би, защото сегашните домове са по-нестерилни или пък сегашните жени просто не могат да раждат?! Телата им са дефектни, повечето са с тесен таз и нямат кърма!

А може би егото на АГ-съсловието е наранено, защото някой, при това некомпетентен, си е позволил да постави под съмнение техните "утвърдени практики". Позволил си е, съвсем съзнателно, да пренебрегне предлаганата му помощ. На всичкото отгоре резултатът, който специалистите толкова цитират – здрава майка и здраво бебе – е налице.

Баба ми е родила и трите си деца в присъствието на жена, снизходително наричана от медицинските лица „някоя баба“. В момента занаятът на бабата се е загубил. Акушерките нямат право да извършват подобно раждане, поради което дори да имат желание, им липсва опит. Жените, които искат различно отношение и вярват в способността на тялото си да ражда, трябва да се справят сами, защото такава услуга „за лигли“ в болниците ни не се предлага. Тези жени са се подготвяли много повече от 9 месеца за това събитие. Наясно са с риска, който поемат. И противно на това, което училите Н-години, се опитват да ни втълпят, не са малоумни сектантки.

Не, не рекламирам домашното неасистирано раждане. Но щом нещо съществува, за него има причина. Може би е нормално развитието на болничната помощ да се движи по крива...нагоре, после надолу. Също, както е нормално представителите на съвременната медицина да заклеймят подобни действия като „Възмутително! Пълна лудост!“ и да се опитат да изкоренят симптомите, вместо да лекуват причината. Само че това поведение не води до никъде. Или по-скоро води до възмутителни действия, граничещи с пълната лудост:)


четвъртък, 21 януари 2010 г.

Признанията на СЗО

СЗО е Световната здравна организация, същата която казва на хората кога има просто епидемия и кога животозастрашаваща пандемия. Днес прочетох в една статия, че СЗО официално признавала Аюрведа за алтернативна медицина. С други думи, дава компетентното си мнение, че това не е шарлатанство, а също и благоволението си светът да се ползва официално от тази алтернатива.

Между другото, Аюрведа е цялостна система, която късае не само физическото здраве. Аюрведа означава „наука за живота“. И съвсем между другото, съществува от около 4000 години.

СЗО е специализирана здравна агенция на Обединените нации, чиято основна цел е постигане на възможно най-високо здравно равнище на всички народи. За сведение, СЗО съществува като Здравна организация от 1946 г. и като Световна здравна организация от 1948 г.

Въпросът е какво са правили хората преди 1948? Кой се е грижил за здравното им равнище? A също и как Аюрведа е просъществувала, без да бъде оценена и разрешена за ползване от компетентни лица? Очевидно индийците, а може би и някои самонадеяни европейци и американци, са я ползвали на своя глава.

За подобни случаи повече ми харесва английската абревиатура на организацията – WHO. Бих добавила една въпроситела и една удивитела... Who?!

понеделник, 18 януари 2010 г.

посрещане

две куки за плетене потракват
ритмично в ъгъла.

кълбото се търкулва
точно навреме, за да посрещне
изплакващото.

някъде във Франция
Мишел Оден се усмихва...