Без

Ще бъде слънчев ден.
Без вятър, без надежди,
без излишни обещания.

Ще си изляза тихо.
Без скандали, без драми
и без шумни изявления.

Ще си отида
без дори да мръдвам.
Тъй както сипвам
топлата вечеря.

Ще отлетя с усмивката,
с сълзите, с желанията
и претенциите вкупом.

Ще се превърна в идеалната,
мълчаща, приемаща,
грижовна, всеразбираща.
Неспореща, неискаща
нетърсеща.

Черупка, недокосвана от
мъртвите вълнения.

видях я

видях я.

уморена, изпомачкана,
прегърбена.

очи - без болка и
без блясък.

усмивката - изчезваща,
далечна.

видях я.

взираше се
в търсене на
нещо си.

видях я.

тази сутрин.

в огледалото.

движения

Ако затвориш някоя

врата,

прозорецът ще се отвори

с плясък.

И ще нахлуят новите

неща

сълзите да изтрият

с пясък.

Ако залостиш хубаво

отвън,

отвътре ще почука

някой.

Ще дойде тихичко

насън

и ще разчисти

самотата.

Ще посади цветя,

дървета

и птици ще покани

хор.

И някак бавно,

неусетно

„отвътре“ ще премине

вън.

;)

Искам да съм

крехка и чуплива

да се полюшвам върху

токчета-иглички,

да разпилявам

кърпички-жасмин,

да се разпадам

с всеки счупен нокът,

да пърхам клепки

в черен грим.

Да съм нехайна,

нечувствителна,

капризна,

облегната небрежно

върху нечий

гръб.

И ако случайно

се подхлъзна,

да бъде заменен „гърбът“.

Даааа, искам да

съм крехка и чуплива...

6 месеца

Можеше да повика всяка котка. Да я вземе в ръце и да ни даде да я погалим. Когато се връщаше от риболов, глутница котки ги посрещаха с възторжено мяукане. Винаги имаше малки рибки за тях.

Децата в града му бяха приятели. Возеше ги неуморно и с усмивка в инвалидната количка, тип „мотор“. Децата го обичаха. Пускаха се от ръцете на майките си и го посрещаха с „Как си, приятел?“. Питаха го защо няма крака. Той им обясняваше спокойно, без притеснение, кимвайки успокоително към притеснените им родители.

Беше първият, който не се притесняваше да се разхожда из града в инвалидната си количка. Пазаруваше, ходеше на риба, водеше спорове с общината, относно недобрите условия за хора като него. След него много хора в подобно положение се престрашиха да излязат от черупките си. Да се разхождат сами или с приятели в парка.

Имаше хиляди истории и ги разказваше с удоволствие. За босоногото си детство по прашните улици на града. За студентските щуротии във Варна. За купуването на пералня „с връзки“. За многобройните безумия на командировките. Разказваше, а усмивката му огряваше лицето му.

Така ще го запомня – седнал на масата, с бяла тениска и широка усмивка. С голямата прегръдка, в която винаги можех да се скрия. И с думите, събрали цялата му любов: „Моето момиченце!“.

refresh

остави ме

в предградието

на съзнанието си

изгубих се

в плисетата на

твоята чувствителност

седя, припомняйки си

образа на цвете

и пея звуците на

сътворението

за да започна

отначало

финал

Отказвах да те пусна.

Преструвах се, че съм забравила.

За теб. За нас.

За покрива и за нощта.

Маскирах се умело. Жените го умеят.

Повярвах.

Затворих вратата. Плътно. Без трясък.

Обърнах и гръб. Смело.

...и грижливо поставих ключа в сърцето си.

Не заключих.

Забравих....

Докато

вратата се отвори. С трясък.

И всичко свърши.

Тишина.