Дзен и изкуството да ти помага баба

Както се казва в една реклама, “когато се ражда бебе, се ражда и баба”. Добре известно е, че бабите се радват на внуците си много повече, отколкото са се радвали на децата си, но тъй като тежестта на това твърдение ще се стовари върху нас /живот и здраве/ след някакви си 25-30-35 години, към момента сме склонни да подхождаме с неразбиране. Още повече, че в разните книги, статии и курсове за подготовка на обикновения човек за родител, никъде не се споменава, че ще ти се наложи да се справяш и с баба...

Бабата е човек, който вече е отгледал 1-2 деца и следователно е съвсем наясно как точно става тоя номер. Ако някога е била неуверена или несигурна, то това е било пренебрежимо отдавна. Освен това, изобщо не й се е налагало да се двууми, защото тя винаги се е вслушвала в съветите на опитните баби и никога не си е позволявала волността да прави неща, които те не одобряват. Съмнявате се?! Всъщност миналото няма никакво значение. Важното е, че бабата е тук, сега и при вас и е най-добре да ви бъде максимално полезна.

Ако сте от майките тип "естествена", а бабата не е от най-натуралните, ще ви се наложи да помедитирате повечко. Подгответе се да чуете около 136 пъти въпроса “Кога трябва да яде бебето?” и не се впечатлявайте, че вече 4-ти месец не успявате да обясните що е то кърмене на поискване. Вината не е във вас. И изобщо е по-добре да не търсите вина. Можете да отговорите с усмивка “Когато огладнее!” и да приемете въпросния разговор като “разговор за времето” - напълно безсмислен, но пък поддържащ общуването. Друг подобен въпрос е “Не му ли даваш водичка?”. Ако е лято, можете да умножите 136 х 2. Спорът за водата е основен и често майката бива заплашвана, че ще докара детето до обезводняване. Много зависи колко настоятелна е бабата. Ако се врътне обидена, че не е зачетено мнението й, това е добре дошло. Но ако се наточи за дълъг и напоителен спор, положението става лошо. Тактиката “отвличане на вниманието” може би ще свърши работа. Може изведнъж да ви се стори, че бебето плаче или да ви изтръпне ръката и да й връчите сладкото безводно човече да го подържи, докато викате “ох, какво ми стана” и тръскате енергично ръка.

Ако сте открили ЕБХ или просто ви пука за природата и сте решили да отгледате бебето без памперс, много е вероятно да получите поглед, изразяващ едновременно недоумение, възмущение и “тая съвсем откачи!”. Често обяснението на концепцията “бебе без памперс” е толкова енергоемко, че е по-добре да излъжете, че бебето е алергично и да приключите въпроса. Ако обаче имате морални задръжки да го направите, ще ви се наложи търпеливо да обяснявате защо техническия прогрес не е достигнал до вас. Предлагам вместо да се концентрирате върху това колко е важно точно нейното внуче да бъде лишето от благото пелени за еднократна употреба, да наблегнете на това, че тя може да ви предаде целия си опит относно сгъването, поддържането и поставянето на памучни пелени. А също и на това, че бебето ще се научи от рано да “маа гащи”, т.е. няма да се тътри с памперс до 2 год. възраст - нещо, което много би зарадвало повечето баби, които познавам.

Признавам, че въпреки, че гледам второ дете и от време на време ми се налага да се възползвам от баба, все още не съм наясно как може да и бъде обяснено, че когато тя е по къс ръкав, не е нужно бебето да е с 2 чифта дрехи и вълнено елече на гърба. За сега, единственото, което правя, е да събличам детето/без много да се обяснявам/ само, за да открия, че то отново е облечено защото междувременно е “подухнало”. Приемам идеи!

Естествено, не е възможно да бъдат изредени всички несъответствия, на които ще се натъкнете при работа с баба. Общо взето, би било добре да имате възможност да се възползвате от услугите й възможно най-рядко и за по-кратко. Особено ако възгледите ви не съвпадат. Но пък не забравяйте, че всичко, което бабата прави, е продиктувано от искреното й желание да помогне на вас, както и да даде най-доброто на внучето. Всеки път, когато ви се прииска да и изкрещите да се “разкара с тия глупости”, е добре да си припомните, че те идват направо от грижовното й сърце и да се опитате да намерите някакъв път към него, без той да минава през трупа ви. Успех!

ПриБързано родителство 2

Първото ми раждане беше в 36 г.с. /според лекарите 35/. Дъщеря ни се роди с пневмония и доста време след това имаше проблеми, които слава Богу, вече са минало. Пътят, който извървяхме с нея ни промени много. Отговорите, които не получихме, ни накараха да потърсим на друго място. Смятам, че дъщеря ни е нашият най-голям учител.

Исках второто ни дете да има по-добър старт. Много преди да започнем опитите за втори човек, посетих хомеопат. Нямах някакви сериозни проблеми, но исках всичко в мен да бъде балансирано и наред. Всяка сутрин правех йога, медитирах сравнително редовно, известно време ходех на чигун.

Както и с първото ни дете, получи се от втори опит. Разбрах го веднага – усетих го като много приятна топла топка в корема ми. Една сутрин правех традиционната си медитация, в която човек открива собствената си вибрация, когато усетих 2 вибрации. Беше невероятно! Дълго останах така, наслаждавайки се на живота в мен. Това ми се случи само веднъж. След това съм усещала или моята или неговата вибрация, но никога двете заедно. Няколко дни по-късно вече бях сигурна, че е момче.

Съвременната медицина, сякаш втренчена в технологичния си напредък, не обръща особено внимание на нероденото като личност. Видеонаблюдение, витамини... и нито дума за чувствата на малкия човек вътре в теб. Поради наличие на бактерии и временна липса на следящия ме гинеколог се наложи да посетя друг лекар. Този човек, освен че още от вратата започна да ме убеждава за секцио, ми направи един съвсем излишен и доста груб преглед. Резултатът не закъсня – цял следобед бебчо беше неспокоен. Опитах се да го успокоя с дихателни упражнения, но не се получи. Тръгнах си по-рано от работа и се прибрах възможно най-бързо. Запалих си лавандула в аромалампата, седнах на пода и обгърнах корема си с ръце. Улових вибрацията на бебето започнах да му говоря. Казах му, че е добре, че е в безопасност, че го обичаме всички и се грижим за него, представях си, че го гушкам и люлея... внимавах да използвам само положителни думи. Малкото същестно се успокои много бързо, но аз продължих още доста след това да му изпращам любов. Направих всичко това по интуиция. Бях чела “Всичко за пренаталното възпитание” на Мари Бертен и знаех колко е важно човечето да бъде успокоено. По-късно се записах на курс по йога за бременни, от който също научих доста неща.

Въпреки опита ми с предната бременност, приех втората без страх, със спокойствие и благодарност, че ми се дава отново да изживея чудото. Избягвах излишните притеснения, грижех се за себе си, общувах с бебето. Бях сигурна, че този път всичко ще бъде различно и както трябва. Може би затова шокът беше огромен, когато една сутрин в 34 г.с. водите ми започнаха да изтичат. Първата ми мисъл беше “О, не отново!” Втората беше: “Е, поне вече знам какво е...”

Събудих мъжа ми и се отправихме към МД. Там лекарката беше шокирана, а акушерката възмутена от желанието на мъжа ми да стои до мен в кабинета, вместо да излезе и да чака отпред в неведение като възпитан човек. Макар и възмутени, му позволиха да остане. Казах им, че нося напоена превръзка, но те не ми обърнаха внимание. Направиха ми преглед и накапаха реактив върху ръкавицата на лекарката. След това обявиха, че това не са околоплодни води и ни пуснаха да си ходим по живо по здраво.

Отидохме на църква, прибрахме се вкъщи и поспах 2 часа. По обед, ставайки от сън, установих, че въпросното течение се увеличава. Хайде пак в МД. “Този път са околоплодни води. Преди не бяха.” Няма да коментира изказването. Всъщност съм доволна, че ме върнаха първия път, защото това ми спести половин ден в болницата и ми даде 2 часа сън. :)

Приеха ме в предродилно. Такава е практиката – с изтекли води за задържане се приема в предродилно отделение. Нямах контракции, но ми включиха магнезий за спиране на контракциите. Последвалите 2 нощи и 2 дни и половина са едни от най-мъчителните в живота ми. През това време около мен жени идваха и си отиваха – раждаха, абортираха, викаха, плачеха. Исках да спестя на бебето всичката тази лоша енергия, затова непрекъснато визуализирах, че го обграждам с диамантена стена и със златна светлина. Аз самата се мъчех да остана спокойна и опимистично настроена, въпреки, че не можех да спя нито през деня, нито през нощта. Тук дишането уджай много ми помогна /Благодаря ти, Роси!/.

Още едно “приятно” нещо е, че не ти дават да ядеш, защото не е ясно кога ще родиш. Посещенията също са забранени, но слава Богу това не се спазваше толкова стриктно, та мъжът ми идваше да ми донесе вода и бисквити за хапване.

Във вторник в 3 сутринта започнаха контракции/въпреки магнезия/. Бяха на 10 минути и ставаха все по-силни. Увеличиха ми дозата магнезий. Ефектът беше нулев. След визитацията ми изключиха магнезия за задържане и ми включиха окситоцин. Помолих да изчакаме с окситоцина, защото раждането си вървеше и без него, но разпоредбите на професора /кой беше той така и не разбрах/ не могат да се оспорват! Около 10:40 ми включиха окситоцина. Въздъхнах и казах на Роско: “Хайде миличък! Да приключваме с тая работа по-бързо. Колкото по-бързо приключим, толкова по-малко химия ще ни вкарат.” При всяко вдишване си представях енергията, която влиза в мен и достига до бебето. При всяко издишване – как се разширявам, за да може той да излезе безпроблемно и леко. Между контракциите си представях лотос, който се разтваря и казвах на бебето, че се справя чудесно. С малко повече мрънкане ми разрешиха да заема удобната за мен поза – на 4 крака. После д-р Нашар ми предложи да стана права, което и направих. Е, права е силно казано, защото пак се наведох и се хванах за леглото. За всеобщо учудване, изключително бързо стигнах пълно разкритие и почувствах напъни. При прегледа бебо беше “в идеална позиция” и ме преместиха в родилната зала. Там лекарката каза, че ще напъвам сама, защото се справям чудесно. Аз пък си помислих “Че кой да напъва вместо мен?!”. Имаше опит за епизиотомия, който беше възпрян от д-р Нашар. В 11:18, след 2 напъна, се роди Росен. Големичък за седмиците си – 2220 г, 46 см. Сега като се замисля, през цялата бременност си мечтаех за голямо, 4 килограмово бебе и винаги си го представях голям:)

Тъй като беше преждевременно роден, не можех да претендирам да ми го дадат веднага или да изчакат с прерязването на пъпната връв, както ми се искаше. Изчаках да го прегледат /Апгар-ът му беше 7/и помолих да ми го дадат. Той се ококори срещу мен и се взря право в очите ми. Казах: “Здравей, Роско! Ти си герой, справи се чудесно!”

Последваха 2 седмици в болницата, за които има още много да се разказва, но и без това се олях, така че спирам до тук! :)

Наблюдения около моето раждане

Казват, че на човек му се случват едни и същи неща, докато не си научи урока. Е, аз явно съм от лошите ученици и пак нещо не съм доразбрала, защото за втори път родих преждевременно. Тепърва ще търся причините и уроците, които съм пропуснала първия път.

Сега ми се иска да споделя някой неща, които биха могли да бъдат от полза на бъдещи раждащи.

Наблюдения върху процедурите и порядките в Майчин дом, София

В предродилното /както и в повечето бг болници, между другото/ редът е на първо място. Той се спазва и следи строго и от всеки “посетител” се очаква да го съблюдава. Естествено, никой не запознава въпросния посетител с въпросния ред. Това пък води до някои интересни диалози, които описах по-рано: http://valkoto.multiply.com/journal/item/9

Тъй като си полежах 3 дни в предродилното, имах възможност да понаблюдавам...

Общуването

За разлика от преди 4 години, този път не ме наричаха с безличното “майче”. В повечето случаи си имах име и само един-два пъти бях “госпожа”. Никой никога не се представя обаче, така че ако можеш някакси да се досетиш кой какъв е в йерархията, то е абсолютно невъзможно да узнаеш името на израждащата те акушерка. Е как после да се отблагодариш с цветя и бонбони, като не знаеш кого да търсиш, а?!

Окситоцин

За тези 3 дни, на всички, които бяха приети, рутинно им беше сложен окситоцин. Предполагам, че всяка жена е била с различно разкритие, контракци и т.н., но...няма да висят цял ден в предродилното!

Всъщност на едно единствено момиче не бяха сложили окситоцин. Не разбрах защо. Но затова пък я бяха вързали за леглото с монитора за тоновете и не и даваха да мръдне. Момичето явно имаше силни и чести контракции и все искаше да става. Това желание ужасяваше персонала и те всеки път я скастряха, че не можело да става, нито да ходи. Очевидно раждането не прогресираше...чудно защо?! И след цяла сутрин “ама не може да ставате!” най-накрая и включиха окситоцин. Точно тогава мина една лекарка, която в пристъп на безумие, и позволи да застане права до логлото. След по-малко от 20 мин. момичето почувства напъни и съвсем скоро чухме бебето да изплаква в съседната родилна зала.

Бусколизин

С рутинното поставяне на окситоцин, рутинно се поставя и бускулизин+нещо-си- друго. Когато окситоцинът засили контракциите, следва инжекцията с бусколизин, с обяснението, че ще обезболи, а също и ще отпусне мускулите. Тук също няма “Не искам” и “Ама аз търпя, няма нужда”. Тези неща се правят за твое удобство и за твое добро. В края на краищата, защо да се мъчиш!

Мониторът

е задължителен “поне в началото” след като ти включат окситоцина/така ми беше обяснено/, но ако няма много раждащи, може да си отвисиш до края с него. Което пък значи, че движение не може да има и си късметлийка, ако ти се позволи да застанеш до леглото и да приклякваш от време на време.

Напъните

Тук вече имаме добра новина. Обясняват какво трябва да почувстваш и чакат да се обадиш. Никой не те юрка – просто се чака окситоцинът да си свърши работата;). Поне това са моите наблюдения.

Информираното съгласие

Предродилното беше единственото място, където ти дават да си четеш въпросния документ на спокойствие и ти казват, ако имаш неясноти, да питаш. Друг е въпросът ти ако си с контракции как ще изчетеш 5 страници “на спокойствие”. Документът се състои от декларация, в която отговаряш на един куп въпроси относно здравословното си състояние, част за малките интервенции – епизиотомия, вакуум, форцепс, и част за секциото, която включва и обяснения за упойките. Всяка от трите части се подписва отделно. Обяснено е какво представлява всяка интервенция и се казва, че е възможно да се наложи да ти се направи такава. При какви условия се налага използването им, какви са рисковете и какво следва от това, не се посочва. Другото нещо, което винаги ме е терзаело е, защо пациентът не получава копие от този документ. Щом го е подписал, би следвало да има копие и за себе си.

Информираното съгласие за детето е отделен документ или по-точно е набор от други 5-6 документа. По мои наблюдения, тези документи масово се подписват преди изписването, т.е. когато всичко вече му е направено на детето. Другият вариант е да ти го донесат докато си още на количката, току-що родила. Аз поне не видях някой да си го чете в стаята...Естествено и тук не получаваш копие за теб.

Кърменето

Трябва да кажа, че след като родих, бях на 12-ия етаж и нещата, които споделям, се отнасят само за този етаж. Нямам наблюдения върху други етажи и отделения. Кърменето се подкрепя.Друг е въпросът как става това. Всички майки биват насърчавани, а доста често и навиквани да кърмят бебетата си.  Повечето майки на този етаж бяха родили секцио. Два дни след като са преведени на етажа, бебетата са отделно от майките. Майките ходят да ги кърмят на 3 часа. Акушерките им показват как се поставят бебетата на гърдата и ги информират, че трябва да стоят 10 мин. на едната гърда и 10 на другата. Иначе всички акушерки бяха много отзивчиви. На всички бебета се дава вода! Ако някой реши да пита “Защо?”, му се отговаря с контра въпрос – “Ти пиеш ли вода?”. Освен вода, на всички бебета се изписва и добавка. Тук двете педиатърки в отделението даваха доста различни съвети. Едната твърдеше, че след като си го накърмила, трябва да му дадеш добавката. Другата отсичаше “Никаква добавка няма да и изписвате! Тя има кърма!” и съветваше майките да слагат бебето по-често на гърдата. И как да се ориентира една майка, раждаща за първи път и не добре запозната с кърменето?! Пълна лудница! За съжаление, тази с добавката и храненето под час, беше доста по-често в отделението.

Ами това е. Ако се сети някой нещо да пита, ще отговарям:)

ДИАЛОЗИ от родилния дом

МЛ= медицинско лице

П= пациент

1.

МЛ: Ама Вие защо сте права?

П: Имам контракции и така ми е по-добре.

МЛ: Имате контракции, ама професорът идва! Оправяйте си веднага леглото и лягайте!

П: Като ми свърши контракцията...

МЛ: Ама по-бързо, моля ви се!

2.

МЛ: Левкоцитите Ви са 20.

П: Снощи ме боля зъб.

МЛ: Това няма връзка.

3.

П: Аз като го кърмя, няма нужда да му давам вода, нали?!

МЛ: Аааа, тези неща, дето ги четете в интернет са много крайни! Вода могат да НЕ дават само майки с много обилна кърма, ама такива са изключително рядко.

4.

П: Не искам да му слагаме ваксини.

МЛ: Защо?

П: Защото е недоносен. За недоносените се препоръчва да се отложат ваксините. По каква логика всички ваксини се отлагат, а тия две – не?!

МЛ: Защото така правим!

Да родиш седалищно

Мери Кронк, MBE e известна и високо уважавана акушерка на свободна практика. През дългогодишната си практика, тя е добила богат опит с вагиналното  раждане на бебета в седалищно предлежание. В тази статия, която е редактирана версия на нейна уникална презентация за седалищното раждане, тя разказва как могат да се раждат бебета в седалищно предлежание. 

 

Приблизително 3-4% от бебетата са разположени седалищно, когато настъпи терминът им. Първият въпрос, който акушерката ще зададе е: „Защо бебето е в тази позиция?”. Може да се дължи просто на недоносеност, много бебета се разполагат по този начин преди 30 г.с. и ако раждането започне в такъв момент, ще имаме бебе в седалищно предлежание. За такива случаи има известни данни, че е по-добре да се родят чрез цезарово сечение.

Бебетата, които се раждат в 28 г.с. с дупетата напред, не винаги се справят добре и това е една от причините за изкривяването на статистическите данни относно високия процент увреждания при вагинални раждания на бебета в седалищно предлежание.

Плацента превия е друга възможна причина за седалищно разположение. Жени с подобен проблем не винаги прокървяват преди раждането и това е един от случаите, в които ехографията е особено ценна. Ехографът може да покаже плацента превия или други проблеми като фиброми или кисти на яйчниците, които да направят секциото препоръчитено. Може да има двурога матка – матка, която е разделена. Това състояние не винаги изключва вагиналното раждане – зависи от конкретния случай.

 
Акушерката също ще вземе предвид дали бебето има някакъв проблем. Фетални аномалии като хидроцефалия и състояния, включващи различни отклонения, например синдром на чупливите кости/brittle bone disease/ могат да бъдат причина за седалищно разположение. Тези причини по възможност трябва да бъдат изключени.

 
Като изключим горните усложнения, аз вярвам, че „нормална” жена, чието бебе на термина е разположено седалищно и което не показва намерения да се обърне, може да роди лесно и естествено, ако раждането протича естествено и лесно. Точно както при главичното предлежание, ако раждането напредва и всичко е наред, жената е подкрепяна и обгрижвана, детето ще се роди нормално. Има една огромна разлика. Докато при главичното предлежание, ако раждането е непоследователно и няма напредък, може да се помисли за ускоряването му. Убедена съм, че изобщо няма място да се говори за индукция или ускоряване на раждането при седалищно раждане. Ако седалищното раждане няма напредък, това означава, че тялото на майката ни казва нещо и ние трябва да го послушаме. Няма спешност, няма нужда от бързане, раждането просто няма развитие и това бебе трябва да се роди с цезарово сечение. Моето усещане е, че няма смисъл нито да се опитваме да избутаме бебето с окситоцин, нито да го издърпаме с активна медицинска намеса. Смятам, че именно тази намеса е допринесла най-много за лошия изход на доста вагинални седалищни раждания и е причината да им излезе лошо име. От моя опит, ако раждането не напредва добре и естествено, бебето има нужда да бъде извадено чрез секцио.

 
Преди няколко години се грижех за жена, чието бебе на термина беше обърнато седалищно. Това беше второто и дете. Първото тежало 3 630 г и било извадено с форцепс. Тя имаше смесени чувства относно „дирижирането” на това раждане и отчаяно искаше второто бебе да бъде родено вкъщи. Раждането започна 10 дни след термин. Започна, спря, последваха още няколко часа с хубави, силни контракции, после всичко отново спря. Тоновете на бебето оставаха добри и майката беше в добро състояние. Тя бе отпочинала, можеше да се храни и да пие по желание, но в продължение на 2 дни, раждането просто не напредваше.

Нямаше спешно състояние, макар, че шийката на матката бе изгладена и тънка, разкритието не надвишаваше 2-3 см, а бебето не слизаше – това раждане не беше ефективно. Когато Каролин беше готова и беше започнала да приема идеята, че това второ раждане ще има нужда от помощ, я прехвърлихме в болница, където Джак се роди с цезарово сечение. Тежеше

4 763 и беше в перфектно състояние. Сега стана абсолютно ясно защо това раждане не можа да продължи естествено. Вярвам, че ако бяхме опитали да правим умни неща с окситоцин, Джак щеше да се измъчи.

 
Историята на тази жена е пример за необходимото и правилно използване на хирургията в процеса на раждане, но много жени споделят, че са преживели ненужна хирургическа намеса, само защото бебето е било в седалищно предлежание. Често цезаровото сечение се прави само защото имаме добри хирурзи, които могат да направят добро цезарово сечение, но те, както и много акушерки, са забравили, че бебе в седалищно положение може безопасно да се роди вагинално. Много акушерки са загубили или пък никога не са получавали умението да помагат на жена, раждаща бебе в седалищна позиция. Моето мнение е, че седалищното предлежание е нормално предлежание, просто не е обичайното предлежание. Нормалното и естествено раждане не бива да се изключва само поради факта, че позицията на бебето е седалищна. Подчертавам, обаче, че не смятам, че всички седалищни бебета могат и трябва да бъдат родени вагинално.

 
Присъствала съм на много седалищни раждания и моят опит показва, че ако раждането напредва добре и естествено, а под това имам предвид да започне естествено на или около термина, контракциите да се появяват все по-често, да продължават по-дълго и да стават по-силни, шийката да се изглажда, разкритието да се увеличава и бебето да слиза надолу в таза, то бебето ще се роди нормално.

 
1-ва фаза

Много жени по време на раждане заемат поза на ръце и колене. Открила съм, че това е най-добрата позиция за майката, за бебето и за акушерката. Някой лекари молят майката да застане изправена. Аз имам притеснения, че в този случай е възможно плацентата да се отдели твърде бързо. Когато майката е на 4 крака, матката е хоризонтална и повдигната нагоре. Струва ми се, че ако жената е във вертикална позиция, в следствие на гравитацията, ще има по-силно опъване на пъпната връв/плацентата веднага след раждането и при липса на контракции. Нямам доказателства в подкрепа на тази теория, но чувствам, че докато нямам доказателства за противното, не бива да окуражавам жените да раждат във вертикална поза. Също така, изглежда жените са склонни да се наведат напред и сами да заемат позиция на 4 крака, ако никой не ги напътства. Имаме нужда от повече изследвания в тази посока.

Има известни данни, че когато жената е права, раждането може да е твърде бързо и плацентата да се отдели твърде бързо; подпомогната от гравитацията, тя може да се появи почти на главата на бебето. Така, че аз предпочитам позата на 4 крака.

 
2-ра фаза

Старите учебници по акушерство сочат, че когато жената е по гръб по време на раждането, асистиращите раждането изтеглят бебето за петите; когато родилката е на 4 крака, това се извършва от гравитацията. Приемете един съвет за нормално протичащо седалищно раждане, изпитан от времето – долу ръцете! Пазете ръцете си за себе си, ако трябва седнете върху тях. Когато дупето на бебето достигне перинеума, ще трябва да вземете решение дали да направите епизиотомия. Ако перинеумът е стегнат и твърд и затруднява процеса, въпреки добрите контракции и напъните, епизиотомията е оправдана. Това решение наистина трябва да бъде оставено на асистиращите раждането и да бъде взето според случая.

Може да изглежда, че изпънатите крачета излизат цяла вечност, но не ги пипайте, те ще изпаднат и бързо ще бъдат последвани от ръчичките. Едва тогава може да докоснете бебето, като нежно му помагате, но позволете на бебето да се възползва от собствената си тежест, която ще доведе брадичката до перинеума. Ако не я докосвате, обикновено главата ще се появи сама, но аз вярвам, че е допустимо за водещия раждането да наведе главата/брадичката към гърдите/ като постави десния показалец в устата на бебето, а левия показалец – на тила и така да помогне на навеждането на главата. 

Много седалищни бебета се раждат със задоволителен Апгар, но съдейки по моя опит, някой имат затруднения със спонтанното дишане. Те са розови, сърдечните тонове са добри, но често имат 1 точка за рефлекси и 1 за мускулен тонус и не дишат спонтанно. Важно е да имате кислородна маска под ръка, за да ги „съживите”. Моят опит показва, че след минута- две с маска, настъпва и дишането. Важно е това да бъде осъдено предварително с родителите и те да са подготвени, че бебето може да има нужда от подкрепа.

Ако раждането не напредва естествено, няма нужда от бързане и от паника. Бебето е добре, просто раждането не продължава и има нужда от помощ. Ако жената о бебето са добре, преместете жената в болница, когато е готова. В болницата консултирайте майката, когато е готова и сериозно препоръчайте секцио.

 
Това са нещата, които акушерките трябва да имат предвид винаги, когато асистират вагинално седалищно раждане:

 •        Не притискайте седалищно бебе с окситоцин

•        Без индукция, без ускоряване

•        Ако раждането не напредва – цезарово сечение

•        Не дърпайте бебето – не прилагайте екстракция при седалищно раждане

•        Раждане чрез избутване, не чрез издърпване

•        Ако бебето не слиза – цезарово сечение

•        Не пипайте – ако трябва седнете си на ръцете

•        Бъдете готови с кислородна маска.

 
Mary Cronk

AIMS Journal

Autumn 1998

 www.breechbabies.com

Интересен сайт за раждане при седалищно предлежание

Последния път бебето беше седалищно. Знам, че е много рано и не се притеснявам, но преглеждах сайтове за обръщане на бебето в най-добра позиция и попаднах на този интересен сайт:
http://www.breechbabies.com/

План за раждане

Този план за раждане представя нашите предпочитания за това как бихме 
искали да протече раждането на нашето дете. Разбираме, че могат да възникнат 
ситуации, в които планът да не може да бъде следван. Надяваме се, обаче, че 
при такива ситуации, ще ни бъде предоставяна цялата информация за положението, 
ще бъдем информирани за всички възможности, които стоят пред нас и ще можем да 
участваме в решението.

Желанието ни е за активно раждане с минимална медицинска намеса.

Първа фаза

·         Приглушена светлина/не зная дали в нашите болници е възможно/

·         Тишина и спокойствие /може би трябва да напиша VIP-стая/

·         Присъствие на бащата

·         Вагиналните прегледи да бъдат сведени до минимум

·         Възможност за движение (ходене, люлеене, свободно посещение на 
тоалетната и т.н.)

·         Да поемам храна и течност, ако имам нужда

·         Без непрекъснато следене на тоновете

·         Моля, не ми предлагайте обезболяващи. Аз ще помоля за такива, ако 
имам нужда

·         Възможност за избор на пози

Индукция на раждането:

·         Раждането да започне по естествен начин.

Ускоряване на раждането:

·         Чрез естествени методи – разходки, смяна на позите, дихателни упражнения, 
стимулация на гърдите

·         Окситоцин – само в краен случай; ако се наложи, да се влива постепенно, 
в малки количества и да бъде спрян, когато започне да действа.

Втора фаза

·         Възможност за избор на позиция

·         Изчакване на напъните да започнат естествено

·         Предпочитам да не бъде използвана епизотомия 

·         Плацентата да се роди естествено, без матергин

Грижи за бебето

·         Пъпната връв да бъде прерязана след като спре да пулсира

·         Бебето да бъде поставено на гърдите ми веднага след раждането

·         Да не му се поставят ваксини

·         Да не му се дава вода или адаптирано мляко

·         Бебето да бъде при мен през цялото време

Цезарово сечение

Ако все пак се стигне до цезарово сечение по медицински показания, 
бих искала да се изчака естествено започване на раждането: 

·         Спинална/епидурална анастезия

·         Пъпната връв да бъде прерязана, когато спре да пулсира

·         Бебето да ми бъде дадено веднага след раждането 

It’s All in Your Head

Отдавна исках да напиша историята на първото си раждане. Не защото е много вдъхновяваща или пък ужасяваща, а защото след 4 години имам съвършено различен поглед към събитията.

 Хронология на събитието

 25.03.2004 г, около 23 часа

Вкъщи тече ремонт. Лепя лайсни на вратичките на гардероба. Седя си на пода и усещам как една топла вълна се излива от мен. Отивам до тоалетната – твърде много е, за да е нещо друго, освен околоплодни води.

Мъжът ми се е върнал от работа и говори по телефона в другата стая. Влизам и му съобщавам новината. Реакция: „Ама как?! Не е ли рано?”. Ами рано е – 35 г.с., но това е положението.

Контракциите ми са на около 5 мин., но абсолютно безболезнени. Обаждаме се на лекаря. Казва да си приготвя багажа и да му се обадя след 2 часа.

Започвам да се мотам напред-назад. Изобщо не мога да се сетя какво трябва да взема в болницата. Но затова пък се сещам, че нямам снимки с голям корем и следва около 30 мин. фотосесия. След това, мъжът ми заявява, че е бил многократно в болница и ще ми помогне с багажа. Докато се помотваме и ровичкаме из бг-мама, за да сме сигурни, че багажът отговаря на списъка, който някъде там съм срещала, 2-та часа минават. Докторът казва, че няма да дойде, но ние да отиваме в МД.

 26.03. 2004 г., около 01 часа

Тръгваме. Неизвестно защо и двамата решаваме, че е супер необходимо да имаме памперси за бебето и то веднага. По това време не са много аптеките, които работят. Още по-трудно се оказва да се намерят памперси за новородени. Но ние не се отчайваме – пробваме аптека, след аптека. Накрая на Орлов мост ни изнамират някакви насипни количества. През цялото време и двамата сме супер спокойни, занимавайки се с безумни неща, все едно имаме цялото време на света. Аз си пея весела песен от някаква реклама – професионална деформация. Водите ми продължават да изтичат на талази от време на време. Все ми се струва, че трябва да свършат вече, ама не! Стоя си в локвичка и си тананикам. Навън вали лек дъждец.

 26.03. 2004 г., около 02 часа

Пристигаме в МД. Посрещат ни шайка студенти, които са доволни, че ще има с какво да се занимават в нощното дежурство. Веднага започват да попълват документи. Появява се старшата акушерка и вдига скандал, че са започнали без нея. Скъсва попълнените документи и започва да ми задава всички въпроси за втори път. Така, де! Трябва да се спазва йерархията! Студентите се хихикат. Аз, неизвестно защо не се изнервям ни най-малко. Сигурно защото няма за къде да бързам или пък защото природата си знае работата и действа усърдно върху психиката ми. Дори неприятната реплика за това, че не сме женени/при положение, че не-съпругът ми стои до мен/, не може да смачка доброто ми настроение. Следват рутинните преобличане, преглед – 4 см разкритие, клизма...

Разделям се с необичайно притихналия ми мъж и се качваме с асансьора. Настаняват ме на едно легло в огромна предродилна зала. Акушерката пак намира за какво да се скара на младежите и си ляга да спи. Студентите се запиляват нанякъде. Младият доктор, който се беше появил да ме прегледа в приемното, се появява отново. Гледа ме на ехограф и ме успокоява, че бебето е в 36 седмица, да не се тревожа. После всички изчезват.

Приятно е – няма родилки, няма лекари, в далечината се чуват студентите, но съм сама. Разхождам се напред-назад из огромната притъмнена зала. Контракциите са си все същите – на 5 мин, безболезнени. Опитвам се да поспя, но не се получава. Пък и все съм мокра от тия води.

 26.03. 2004 г., около 08 часа

Край на спокойствието. Довели са още 2 родилки в далечния край на залата. Сънени лекари се сменят с лекари, пиещи кафе. Откъде се взеха всички тия хора и защо само сноват и вдигат шум?! Всеки лекар, който мине покрай мен, решава да провери разкритието ми. Някой даже водят нови студенти и им задават въпроси, на които те не могат да отговорят. И аз искам да знам отговора, но питащият не го казва.

 26.03. 2004 г., около 10 часа

Поредният доктор минава и ме проверява. Казва, че няма вече за кога да чакаме и ще ми сложи окситоцин. Слагат ми система. Щяла съм да родя следобяд до 17 – не знам как го изчисли.

 26.03. 2004 г., около 11:30 часа

Контракциите се засилват. Не мога да следя на колко време са. Стоя на 4 крака и се поклащам. Не съм чела за позите по време на раждане, просто ми идва отвътре. Лекарка с изключително чувство за хумор и още по-голямо изобилие от чувствителност задава въпроса защо стоя така и прави култовия за мен коментар: „Така не си помагате. Само ни разсмивате.” „Дреме ми на шапката. Смейте си се!” – помисли си Щирлиц и продължи да се клати на 4 крака. След малко сядам на колене. Лекарката – експерт по позите, изпада в ужас: „Ама моля ви се, така седите на главата на бебето! Срамота!”. След което разпорежда на всички присъстващи /общо 3/ да се бие бускулизин + лидол. Малко след това се появява докторът, на който моят доктор се е обадил да ме прехвърли.

 26.03. 2004 г., почти 12 часа

Контракциите са доста силни. Не мога да си намеря много място. Отивам до тоалетната. На връщане/добре, че не беше на отиване/, тактичната лекарка ме скастря, че вече не трябвало да ходя до тоалетната, защото съм имала окситоцин...или може би бускулизин...кой ли я чува – нали си свърших работата. Докторът, който вече се води мой, пристига с нова шайка студенти. Проверя ме и ги пита „Какво гледам сега?”. Никой не отговаря. Между 2 контракции, любопитството ми надделява и аз се ококорвам: „И аз искам да знам какво гледате.” Той се смее, но отговор пак не получавам. Вместо това, чувам, че вика акушерката: „Водете я, че ще роди в коридора.” По пътя усещам напъните.

 26.03. 2004 г., 12:25 часа

На магарето внезапно си спомням как трябва да дишам – все не ми оставаше време да го репетирам „на сухо”. Лекарят стои до главата ми и възклицава: „Чудесно напъваш! Ще те вземем да показваш на бъдещите майки!”. Ния излиза на 3-ия напън и изплаква веднага. „Колко е малка!” – възкликвам аз и се чудя дали не е защото съм без очила. Хор от медицински лица отговаря: „Не е малка! Дори е много голяма за тая седмица”. За да бъдем точни, малкото същество е 2 650 г. Нямам разкъсвания, плацентата излиза почти веднага.

За съжаление, малката има проблем с дишането и я отнасят, без дори да ми позволят да я пипна.

 Равносметката

Ако този разказ ви се струва неоправдано весел, то е защото тогава, преди 4 години, се чувствах точно така. Бях психически подготвена, че отивам на място, на което всички ще се държат от гадно по-гадно и всичко, което се случваше ми се струваше повече от приемливо. Занимавах се със себе си и игнорирах всички негативности около мен, сякаш те не можеха да ме засегнат. И наистина не ме засягаха. Бях доволна от раждането си, което смятах за „нормално”. Не нося огорчение и болка в себе си. Защото всичко е в главата.

 Сега, от позицията на времето и на новите ми знания, не виждам много естествени неща в цялата работа. Всъщност искам почти всички неща, които са ми се случили тогава да не ми се случват отново. Защото искам АЗ, а не някой случайно преминаващ експерт в бяла престилка да избира с какво си помагам. Струва ми се, че ще ми е особено трудно да се поставя отново в онова блажено, игнориращо състояние, в което аз и малкото създание бяхме недосегаеми за човешката грубост и се надявам да не ми се налага. But you never know…