Стремежът към приказката не означава непременно, че не си пораснал. Не означава и отказ да пораснеш. Не означава и че там някъде, дълбоко в теб, едно малко, невинно същество чака да бъде освободено.
Стремежът към приказката понякога просто е стремеж към разказвача. Непреодолим, всепоглъщащ и самоунищожителен. Защото често приказката я няма. Съществува само някой, за когото си мислиш, че може да разказва приказки. И че иска да разкаже твоята съкровена приказка... на теб. И тогава сам си разказваш приказка, за да оправдаеш непреодолимото желание да имаш разказвача.
И изобщо няма нужда да плачеш, защото повечето приказки имат щастлив край. Дори и онази, за малката кибритопродавачка, завършва по своему щастливо.
А и повечето от истинските разказвачи на приказки, така или иначе, не се задържат дълго време на едно място...
