За много недели

Неделя. Сутрин или там някъде. Моя тийнейджерска милост спи. По-точно се опитва да си доспи. Защото от другата стая дъни Metallica. След известен брой опити за заглушаване, включващи възглавница върху главата и псуване с ръмжене, става ясно, че шансът за спане е безвъзвратно отлетял.

Ставам бясна и влетявам с шут в хола със съвсем сериозното намерение да изхвърля брат си през балкона. И се оказвам в празна стая. Няма брат, няма никой. Само касетофонът продължава да раздава justice for all. Стоя боса на паркета, мигам на парцали и се опитвам да стопля какво става. Тогава виждам отворената врата към кухнята. След 2 крачки в дясно картината ми се разкрива в цялото си великолепие: майка ми мие чинии и си припява. Metallica! И понеже водата шуми, касетофонът в съседната стая е на макс. Ченето ми се удари в коленете и вероятно това е единствената причина, поради която не успях да вдигна подобаващ скандал.

Това е майка ми. Подредена, винаги стриктна, не позволява лиготии. И изведнъж… касетофона на макс и си припява! В неделя сутрин!

Майка ми, която си сипва уиски и бадеми и вика с отскок на волейболни мачове по телевизията.

Майка ми, която пържи 6 кг картофи за съучениците ми, с които гледаме Ролан Гарос.

Майка ми, която обожава сребърни бижута и е винаги готова да ми купи едни обеци. Без повод.

Майка ми, която според дъщеря ми, е фешън баба и единствената, която може да ѝ обясни непонятната математика.

Майка ми, която ме научи кое питие в каква чаша се пие. И че „чаши за гости” не съществуват, защото всички сме гости на този свят.

Майка ми, която винаги е плътно зад мен, без да ме задушава.

Мама. От днес на 70. Обичаме те!