четвъртък, 1 февруари 2018 г.

От Благоевград до Силистра - за соца, без носталгия

Отдавна искам да разкажа тази история. Не само защото преки участници в нея, вече почти не останаха, а и защото случилото се ни прави това, което сме. Дори да не го признаваме, родовата ни история оставя своя отпечатък върху поколения наред.

Историята започва в Благоевград, по времето на Втората Световна война. България е на страната на Германия и в града има немски войски. Дядо ми е момче и по неговите думи: „Ние децата винаги си намирахме работа при немците. Те бяха добронамерени, а и все се намираше по парченце шоколад, което да ни дадат.” Така дядо ми, Валентин, на когото съм кръстена, научава немски. Още си спомням случка от 80-те години, когато той упъти двойка немски туристи на чист немски, а аз го гледах с изумление. После ме научи да броя, да казвам часа и да си искам вода на немски.

Но да не се отплесваме… Дядо ми, като в приказките, е третият, най-малък брат. Баща му е писар във военното окръжие. И двата рода – на  майка му и на баща му – имат доста земи, т.е. разполагат със средства. Така, че когато средният брат Любомир, решава да учи инженерство в Германия, единствената пречка е, че не знае език. Но братята са, за да си помагат. Дядо ми се явява на изпит по немски, вместо него. И го взема. Любчо заминава да учи в Германия.
Всичко е чудесно, докато комунистите не вземат властта. Бащата е обявен за шпионин, на студентите в Германия е наредено да се приберат и им е казано, че ще завършат образованието си тук. Любчо се прибира с влак. Няколко спирки преди Благоевград го открива негов приятел и го сваля от влака с предупреждение, че на гарата в Благоевград го чакат, за да го приберат в затвора. Училите в Германия са врагове на народа. Дядо Любчо беше благодарен на този човек до края на живота си.

Следват няколко месеца „игра на криеница”, докато накрая решението е взето – ще се бяга „навън”. В една зимна нощ, с едни обувки на краката и малко храна, Любчо пресича границата. След перипетии, които само той си знае, най-накрая попада в бежански лагер в Триест. От там, заминава за Франция, а от там с кораб за Америка. Не знам как се е качил на кораба, но разказваше, че нямал никакви пари. Една дама го съжалила и му дала 1 долар и това било всичко, с което той е слязъл на американска земя.

Следват много работа и много учене. Става строителен инженер и работеше в една от кулите близнаци. Жени се за филипинка и има 4 деца. Страхотно семейство, с което благодарение на Фейсбук, успяваме да поддържаме връзка.

За съжаление, останалите в България не са такива късметлии. В една нощ на 1950-та година, в 2 през нощта, баба ми, дядо ми и баща ми (на 2 години) са вдигнати, казано им е да си съберат багажа за 2 часа и да тръгват. С големия брат, майката и бащата са постъпили по същия начин. Всички са врагове на народа. Товарят ги в камион и започват да ги разнасят по цяла България, в така наречените ДЗС-та (Държавни земеделски стопанства). Баба ми казваше: „Винаги идваха през нощта. Никога не ни предупреждаваха. Идват посред нощ и ти дават някакви часове да си събереш багажа. Никога не ни казваха къде отиваме.” Десетки пъти се установяват на нови места и започват наново. Нямат право да напускат ДЗС-то, без позволение, живеят където им кажат, ядат каквото им дадат.

На едно от местата баща ми се разболява. Вдига висока температура. Лекар няма. Не получават разрешение да напуснат ДЗС-то, за да отидат до града и да получат помощ. Един от шофьорите на камиони, с риск за себе си, взема дядо ми и баща ми и ги кара на лекар.

Баба ми е бременна в 9 месец, но реколтата не чака. Явно нейната ръка е жизнено важна и тя трябва да събира картофи и да мъкне кофи. Вечерта се ражда леля ми.

Местенията продължават, докато най-накрая се установяват в Силистра. От Благоевград до Силистра – възможно най-далече. Винаги под контрол, винаги наблюдавани, винаги „с едно на ум” . Дядо ми беше по-лека душа. Беше се адаптирал с годините. Имаше безброй приятели, беше правил услуги на целия град и много хора бяха готови да му помогнат, когато се налага. Баба ми беше затворила гнева в себе си. Когато системата се пропука и вече нямаше опасност да затворят някого, целят този гняв се изливаше в разказите ѝ. Понякога ставаше алено червена, друг път очите и се насълзяваха. Всеки път гласуваше „за Костов”. Не пропусна нито едни избори.

До 1989 година за тези неща не се говореше, особено пред нас децата. Искаха да ни предпазят, да ни защитят. По-скоро несъзнателно ни научиха да бъдем незабележими, да не се „врем между шамарите”, да бъдем добри в това, което правим, без да бъдем напористи.


Няма обезщетение, което да покрие щетите, причинени на поколенията. Единственото, което можем да направим е да помним, да разказваме и да не позволяваме това да се повтаря. Никога повече.

Няма коментари:

Публикуване на коментар