A Butcher's Dozen - 2 част

Конференцията на гинеколозите

Преди няколко години научих за голяма двудневна конференция на гинеколозите за VBAC. Въпреки, че аз съм една от първите жени, родили с планирано VBAC в страната, че съм създателка на термина VBAC, че съм написала първата книга по въпроса – която, между другото, спечели наградата за “най-добра книга в областта на здравето и медицината” на the American Library Association още същата година, в която беше написана – че имам повече опит с VBAC от който и да е друг в страната – или в света! - и живеех в града, в който се провеждаше конференцията, аз не бях поканена да говоря или дори да присъствам на конференцията.

Макар че се случва да бъда саркастична – за да прикрия фрустрацията и яростта, които изпитвам заради жените, които биват оперирани ненужно и биват диагностицирани погрешно като “непрогресиращо раждане” или “тесен таз” - аз не съм арогантна. Не бях обидена, че не съм поканена да говоря: беше ми мъчно. Имах толкова много да споделя за моите изследвания, информация и опит с VBAC. Все пак си давам сметка, че това често се случва в една патриархална система – ключови фигури, предимно жени, биват игнорирани, изключени. Всеки, чийто опит не отговаря на сценария, бива изключен. Но едно раждане, истинско и естествено, не може да се вмести в сценарий.

Конференцията се провеждаше в най-претенциозния хотел в града. Цената беше възпираща. Научих, че за гинеколози няма квота, но всъщност има квота за акушерките. При това положение, и без това малко акушерки биха могли да си позволят цената на конференцията. Знаех, че посещението на конференцията най-вероятно няма да се отрази добре на кръвното ми налягане и реших, че най-добрият начин да си прекарам времето беше да си остана вкъщи и да пиша.

Нощта преди конференцията ми се обади жена, която изследва/пише за раждането. Била болна и не можела да присъства на конференцията. Попита дали не бих отишла на нейно място. Каза, че разбира, че трудно бих преглътнала повечето информация, но поне ще науча от първа ръка какво казват. “Нанси, само помисли – ще можеш да използваш всичките им погрешни схващания и информация като катализатор за следващата си книга”, каза тя.

Вярвате или не, аз не искам “катализатор”. Искам споделена информация, комуникация и разбиране. Искам другите да проявяват достатъчно интерес – да са достатъчно заинтригувани – да разберат защо толкова много от жените с VBAC, с които аз работя, имат големи здрави бебета и нормални, естествени раждания в такива кратки срокове. Искам те да бъдат достатъчно вдъхновени, за да могат да помагат на жените да имат прекрасни, весели, (да, весели!) раждания, които са изцелителни и дават сили.

Мъж, който беше написал книга за VBAC и изнасяше лекции в цялата страна по въпроса, щеше да бъде презентатор. Бях му се обаждала години преди това. В резултат ми беше казано, че връзката му с мен би намалила шансовете му неговата работа да бъде оценена от медицинското съсловие. Тогава разбрах, че този мъж се превръща във VBAC гуру – бях доволна, че има такъв човек, макар и да имах известни притеснения относно някой неточности в книгата му и страхът, който тези неточности пораждат. Исках да говоря с него, да му помогна в неговия път, ако мога. Знаех, че ако гинеколозите не признаваха моята работа и знания, този човек беше “един от тях” и те биха обърнали внимание на VBAC заради него. VBAC беше мое дете вече 30 години и ако той възнамеряваше да говори за него, да пише за него и да бъде авторитетът по въпроса, аз исках той да разбере някои аспекти, които аз знаех, че той не знае; аспекти, които зная, че са изключително важни за успеха.

Малко отклонение: The American College of Obstetricians and Gynecologists (ACOG) иска да извлече дивиденти, от това, че е представил VBAC на вниманието на обществото. Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. VBAC възникна като движение на обикновените жени, които бяха оперирани и бяха вбесени от епидемията “цезарово сечение”. То започна с хора като мен, Джини Феърли, Лин Ричардс (която нарече VBAC "Very Beautiful and Courageous"- много красиво и смело) и няколко акушерки- пионери като Кей Матюс и Валери Ел Холта, които бяха подкрепяли VBAC много преди всякакви “изследвания” да “докажат” неговата безопасност. Правихме седящи и писмени кампании и писахме статии за списания и говорихме на всеки, който беше готов да слуша. Раждахме във фургони пред болниците и в мотели срещу болниците, а после в домовете си. Открихме няколко(много малко) лекари в страната, които ни симпатизират и които бяха готови да ни помагат по тихи, но силни начини. Много от тях бяха подигравани от колегите си, заради това. След известно време, ние вече бяхме помогнали на хиляди жени да родят VBAC; много от тях раждаха бебета, които бяха значително по-големи от бебета, заради които са били срязани предния път. Много от тях имаха VBAC след повече от едно, две, три или четири (или повече) цезарови сечения, раждаха близнаци (и една жена – тризнаци) и бебета в седалищно предлежание. Правихме изследвания върху безопасността на VBAC в други страни, върху опасностите от анестезията и върху видовете разрези, които се прилагат.

Говорехме за удобството/преимуществата на планираните/повтаряемите цезарови сечения за американските лекари, говорехме за пари, власт и контрол. Накрая, с неудоволствие, срамежливо, с раздразнение ACOG трябваше да ни обърне внимание. Започнаха да говорят за “родилни мъки” и VBAC при определени условия. След известно време си присвоиха VBAC като тяхна идея. Същите лекари (18 на брой), които ми бяха казали, че или аз или бебето(или и двете) ще умрем, ако се осмеля да раждам нормално, сега започнаха да рекламират, че всъщност те са промотирали VBAC като по-безопасната алтернатива за повечето жени, раждали секцио.

Лекарите може да се примириха и по-късно дори да се хвалеха, но те никога не са обичали да израждат VBAC. И тъй като се опитват да дирижират VBAC, да го контролират и да го менажират, те никога не са имали успеха, който ние постигаме. Но поне могат да кажат, че са опитали и всъщност не се получава, така че защо да не направим още едно секцио, без цялата (както лекарите казват) “дандания”. Жените биват лишавани от храна по време на тяхното нормално раждане след секцио – всички ние знаем, че по време на раждане жената трябва да се храни, за да има сили и за да са здрави бебетата! На жените с VBAC им се правят вливания “за всеки случай” - всички ние знаем, че това пречи на естественото раждане, изморява и предава съобщение за опасност на тялото, което също се отразява на раждането. На всичкото отгоре изглежда никой не обръща внимание на позицията на главата [виж приложението] и така жени, които са имали секцио заради фетално страдание или тесен още веднъж биват вързани и подготвени: хей-хо, хей-хо, към операционната вървим

Отидох на конференцията. Имаше може би повече от 150 души. С изключение на още 3 жени, всички бяха мъже, предимно гинеколози и няколко администратори на болници. Много (много) пъти вдигах ръка, за да задам въпрос, за да дискутирам или да оспоря някое твърдение, за да изкажа мнение и бях абсолютно игнорирана. В един момент почти се качих на масата. Чувах неща за VBAC, които бяха толкова крещящо неверни, толкова предизвикващи страх, толкова смешни, че ми се искаше да изкрещя: “Вие не разбирате VBAC! Вие не разбирате жените! И не разбирате раждането!” Също, ми се искаше да повърна. Но както София Джонсън отбеляза, платата от чисто злато и чашите от кристал Waterford не бяха подходящи за повръщане.

В края на първия ден не бях сигурна, че ще мога да се върна. Чувствах се физически зле; бях прекарала деня в слушане на “изследвания” и предписания за VBAC, които не вземаха предвид нито един от това, което аз знам като най-важните аспекти на този вид раждане. И все пак, чувствах отговорност да се върна. Може би, ако се върнех, щях да успея да задам въпрос или да изкажа мнение. По обяд на другия ден, когато вдигнатата ми ръка беше пренебрегната за 20-ти път, реших да се представя на някои от основните лектори в залата и да им кажа, че имам огромен интерес да разговарям с тях за VBAC, ако не сега, то в най-близко бъдеще. Подозирам, че съм имала замъглено съзнание – мислех си, че може би по-късно някой от тях, докато презентира тема по VBAC, ще каже: “Между другото, голяма чест за нас е, че днес тук е човекът, създал термина VBAC, жената, която е имала едно от първите VBAC в страната, основателката на C/SEC, Inc. и която бе основен двигател на Движението за предотвратяване на секциото [сега ICAN], човекът, посветил целия си съзнателен живот на VBAC. Г-жо Уейнър-Коен, бихте ли била така любезна да дойдете и да кажете няколко думи?” Всъщност, с мен се отнесоха точно по обратния начин: като чели мястото ми не беше тук и как така съм се осмелила изобщо да разговарям с лекторите. Двама от тях буквално ми обърнаха гръб, един отказа да говори с мен (след като направи груб коментар). Бях втрещена – честно! Не от наранено его, честна дума – от болка. Отново стана ясно, че “силните на деня” всъщност не се интересуват от истината за VBAC, а от собствената си печалба и в разбитото ми сърце кънтеше „гарван гарвану око не вади.“

Беше ясно, че презентаторите на конференцията смятаха VBAC за опасно и повечето предпочитаха просто да срежат жената, да отворят и да приключат. VBAC може да бъде опасно, ако се практикува както го правят гинеколозите! Стана ми дори по-ясно, че тяхното невежество и страх ще повлекат всички ни. Те не смятат, че процесът на раждането работи, смятат че телата на жените са дефектни и не полагат никакво старание, за да предотвратят цезаровите сечения по начало (така че даже не става дума за VBAC).

Не обръщат внимание на храненето, крайъгълният камък за здрава майка и бебе и за едно хубаво, безопасно раждане. Не разбират разликата между индуцирано раждане и оказване на помощ на жените, за да могат да започнат нормално раждане. С толкова много провалени “опити” за VBAC, защо да продължават да окуражават VBAC? Защо изобщо да смятат, че VBAC работи?

Защо би трябвало VBAC да работи в Америка? Американската гинекология не работи! Какво изобщо бихте си помислили за страна, в която конференция на ACOG е озаглавена “Популяризиране на цезаровото сечение без медицински показания”? Нареждаме се на 24 място в света: при 23 страни ражданията имат по-добър завършек, отколкото при нас. Това е позор! И държавите с най-добри резултати използват акушерки и подкрепят раждането извън болници! Тук жените приемат безропотно да чакат в приемната 45 минути, без храна или леки закуски, за да бъдат прегледани за 6 до 10 минути от гинеколог, който никога не е раждал или пък е имал предизвикано с медикаменти, ускорено с питоцин, “подобрено” с епидурална упойка раждане – гинеколог, който не ги познава и може никога повече да не ги види. Тези “доставчици на медицински услуги” срязват пъпната връв веднага, лишавайки бебето от собствените му стволови клетки и голяма част от собствената му кръв и се чудят защо бебетата “се нуждаят” от витамин К и защо толкова много от нашите деца развиват анемия, а после вземат хиляди долари за банка за стволови клетки, в случай, че на детето му потрябват някога по-късно. Ние сме луди! Ох, отплеснах се...