Та преди въпросната Коледа, аз и още 2 приятелки разполагаме със споменатата сума и билети за влака. Влакът тръгва вечерта и пътува цяла нощ. Ние сме се събрали от сутринта да си се подготвяме емоционално. И както става обикновено в подобни ситуации, към обяд, двама неблагоприлични граждани, по решение на съдбата, наши приятели, се явиха в нашата стая. Никой уважаващ себе си мъж не ходи в женска стая с празни ръце. Тези двамата уважаваха себе си достатъчно, че да ни донесат бутилка ракия по обяд. После нещата така се завихриха, че трябваше да гоним нашата приятелка из целия Студентски град, за да я натоварим на автобуса. Не че тя бягаше бързо, ама и ние все пак не бяхме много праволинейни след тая ракия. Така или иначе, времето си мина и се оказа, че няма никакъв шанс да стигнем навреме за влака. Добре, че двамата неблагоприлични граждани и за щастие, наши приятели, не бяха студенти и все още имаха пари. Метнаха ни всички в едно такси и се юрнахме към гарата. Едни се смееха, други даваха напътствия на шофьора, а на всеки светофар се чуваше: „Отвори вратата, повръщааам!”. На което шофьорът леко изнервен подвикваше: „Само НЕ В КОЛАТА!”
Хванахме влака в последната минута. Но тя беше достатъчна, за да си разменим следните реплики:
- Ей, добре, че бяхте вие - да ни докарате с такси!
- Да бе! Ако не бяхме ние, изобщо нямаше да се наложи да хващате такси :)
Защо ви разказвам всичко това? Защото напоследък все попадам на истории, които се опитват да ме убедят, че трябва да сме благодарни на този, който ни е вкарал в киреча затова, че ни е извадил от него. На това му се казва Стокхолмски синдром. И той е доста често срещан по нашите ширини. Само дето няма кой да каже „ако не бяхме ние, изобщо нямаше да сте на това дередже”. Защото тези не са ни приятели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар