Reality bites

Всяка сутрин училището на Росен ме изважда от съня, в който си позволявам да изпадам понякога и ме запраща с ритник в стената на реалността. Там се свличам бавно, опитвайки се да не повърна.

Днес също не ми се размина. Росен е от 5 годишните предучилищни човеци. Тяхната госпожица е млада, скоро завършила и вероятно поради неопитност, е мила и доста ларж. Росен много я харесва и ходи с удоволствие. Невероятната, страхотната, the-one-and-only учителка, обаче, е тази на 6 годишните предучилищници. И тази сутрин тя направи показно как се възпитават деца.

20+ човечета /някои подсмърчат и стискат ръката на майка си/ биват подредени в абсолютно права колонка по двама. Стърчащите встрани, биват побутнати да влязат в стадото. Ако утре върнат манифестациите, тези деца ще са първенци в съревнованието по маршировка. На подсмърчащия от ляво бива казано “Няма да плачеш! Ти си голям – излагаш се!” и после невeроятната, страхотна супер-госпожа се изправя с цялата прелест на изрусената си коса и високо и отчетливо обявява: “Ние тръгваме! Какво ще кажете?”. 20+ деца отговарят като един: “Довижданеееприятенден!” И родителите им изпадат в умиление. Родителите от Росковия клас гледат с нескрито възхищение. Аз се се опитвам да спра напиращия в мен крясък и си тръгвам с бързата крачка на ухапан от щъркел.