Words come easy

Не нося червено. По-точно, изобщо не носех червено до преди няколко години, когато двама мои колеги ме навиха да си купя червена/вместо черна/ риза са коледното парти. Хресвам червено. Просто бях абсолютно убедена, че този цвят не е за мен.

Тази моя неподлежаща на съмнение увереност датира от детските ми години. Тогава много често на мен и на братовчедка ми /на моята възраст/ купуваха еднакви рокли. За да се различават, все пак, на нея купуваха червени, на мен – сини. Веднъж попитах защо все на мен синьо. Отговориха ми, че на мен ми отива синьо, а на нея – червено. Моят детски мозък моментално преведе това послание като “на теб не ти отива червено”. И това важеше с пълна сила 25 години. Добре, че един ден човек среща приятел, който го поглежда в очите и му казва: “Аз съм дизайнер! Разбирам ги тия работи. Вземи си червената риза.” Words come out easy but sometimes stay too long.

Аз съм филолог /по душа, другото не е важно/. За мен, думите имат живот. Носят живот. Не случайно “в началото бе словото”. И е изключително важно как се използват думите. А когато става въпрос за деца, става още по-сложно. Защото децата нямат защита, нямат социален опит и приемат нещата буквално. Всичко, което им кажеш, за тях се превъща в истина. И после 25 години не носят червено.

Всеки път, когато чуя някой да казва на момченце “Я не плачи! Ти си мъж!” ми идва да отида и да му зашия един мъжки зад врата. И после да го питам защо мъжете толкова трудно изразяват чувствата си, а?!

“Не те ли е срам?!”, “Я се засрами!”, “Няма да плачеш, ти си голям/а”, “Еееее, голяма работа!”. Заредили сме се с огромен набор от кухи фрази, които използваме машинално. Просто, защото родителите/учителите ни са ги използвали. Или защото смятаме, че са безобидни и вършат работа. Но кухото има способност да кънти. И звукът да руши. Така че...по-кротко с думите, моля.