И подскачам

17:30. Вървя по Графа. В едната си ръка нося магически жезъл, направен от празно руло тоалетна хартия и също такова от хартия за печене. От джоба ми стърчи огромен син помпон, а паталонът ми е омазан с пластилин, който трябва да изсъхне, за да се махне. Всяка, уважаваща себе си мацка, би ме изгледала с презрение...ако изобщо ме удостои с поглед.

На всичкото отгоре съм и ухилена. И от време на време подскачам... Обаче, до мен върви малкият Буда, Емил от Льонеберя, Йода, Макуин Светкавицата, Джак Спароу и още няколко – всички накуп. Той е притежателят на шапката със синия помпон, за която споменах по-рано. Като се има предвид, че е роден със Слънце в Близнаци, е напълно реално да съвместява толкова личности под един покрив. Освен, че вървим, водим задълбочен разговор. За градската среда и употребата на джедайски мечове за нейната украса.

Като всеки човек, който гледа деца, съм усвоила до съвършенство номерата на Наполеон – нямам никакъв проблем да пея “Зайченцето бяло”, да спя и да подреждам плановете за следващия ден по едно и също време. В случая водя високодизайнерски разговор с елементи на езотерични разсъждения за Силата и през главата ми преминават приятните картини от деня. Това е форма на почивка, абсолютно неразбираема за повечето хора, но при мен върши чудесна работа.

3 броя, съвсем перфектни малчугани... Почти перфектната локва... Ескалаторът... Метрото...ЕСКАЛАТОРЪТ!...Разстоянието Васил Левски – Раковски, взето за повече от час... Магически жезъли...Аладин и вълшебната лампа... Бели пеперудки... Батут под формата на матрак...

Ей така е минал денят ми – все едно съм се върнала около 30 години назад във времето. Затова вървя по Графа и се усмихвам. И от време на време подскачам...