Децата в града му бяха приятели. Возеше ги неуморно и с усмивка в инвалидната количка, тип „мотор“. Децата го обичаха. Пускаха се от ръцете на майките си и го посрещаха с „Как си, приятел?“. Питаха го защо няма крака. Той им обясняваше спокойно, без притеснение, кимвайки успокоително към притеснените им родители.
Беше първият, който не се притесняваше да се разхожда из града в инвалидната си количка. Пазаруваше, ходеше на риба, водеше спорове с общината, относно недобрите условия за хора като него. След него много хора в подобно положение се престрашиха да излязат от черупките си. Да се разхождат сами или с приятели в парка.
Имаше хиляди истории и ги разказваше с удоволствие. За босоногото си детство по прашните улици на града. За студентските щуротии във Варна. За купуването на пералня „с връзки“. За многобройните безумия на командировките. Разказваше, а усмивката му огряваше лицето му.
Така ще го запомня – седнал на масата, с бяла тениска и широка усмивка. С голямата прегръдка, в която винаги можех да се скрия. И с думите, събрали цялата му любов: „Моето момиченце!“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар