Ново училище. Нов клас. Всеки иска да седне на последния чин. Не може. Краен брой са. Най-нахаканите са отзад. По-смотаните са по-напред. Аз съм на втори ред. Първи няма.
Влиза последна. Стърчаща коса, престилката едва и скрива дупето. Кецове, старателно смъкнати чорапи. Носи очила, но би седяла най-отзад. Ако не беше закъсняла.
Сяда до мен. По принуда. Пет години седи до мен. По желание. Понякога на първия, понякога на последния чин. И в киното седи до мен.
Често пием кола: тя – със скъсана дънкова пола, “прилежно” зашита с ярко жълт конец, аз – в черно отгоре до долу и с ярко червено червило. Аз – с бомбе, тя – с борсалино. И двете с черни очила. Разбира се!
Бандата се събира на фургона. Тя свири на китара. Аз не пея. Аз имам гадже, тя – шеметен флирт.
8-ми декември. Лепим плакати за Джон Ленън. 5 сутринта. Кучи студ. Хващат ни ченгетата. Аз мълча. Тя го играе сладка и остроумна. Пускат ни. Пием чай.
Студенти. Аз в София, тя в Благоевград. Пътуваме на стоп. Пием до сутринта. Аз пуша. И трева. Тя само трева.
Заминава за Берген. Жени се. Аз оставам. Сменям мъжете. Отивам и на гости. Тя се опитва да завърши. Аз също. Неуспешно.
Тя се развежда. Аз намирам мъжа на живота си. Живея с него. Тя взема ЛСД.
Звънят ми в офиса. От болницата. В Амстердам. Няма документи. Има моя визитка. Скочила е от 10 метров мост. Говорим дълго. Звучи разумно.
Искат да я изпишат. Скача от прозореца в болницата. Изписват я по-късно. Изпращат я в България.
Посрещам я. Не я оставям сама на високо. Говорим. Не стигам до нея. Прибира се вкъщи.
25-ти януари. Телефонът ми е звънял. Майка и. Не съм го чула. Имам съобщение. Звъня. Скочила е. От 7-ия етаж. Полетяла е. Аз летя за Финландия.
Липсва ми. Често. Обичам я.
Няма коментари:
Публикуване на коментар