Прошка

Днес е Сирни заговезни. Сред любимостите на моето детство Сирни заговезни се нарежда до Сурваки и Великден. Зимата навън вилнее с пълна сила, има сняг и студ, колкото ти душа иска. Надвечер, точно когато слънцето отива някъде на топло, ние се отправяме към баба и дядо.

Сигурно е имало процедура по опрощаване, но за мен като дете, тя не е била съществена и нямам запазен спомен от нея. Затова пък имам съвсем ясен спомен как дядо се качваше на един стол и провесваше яйце, вързано с канап. Аз и брат ми/понякога и братовчедите ни/, с ръце на гърба, проточвахме шии като пуйчета и зяпвахме широко с идеята ако яйцето да се блъсне в зъбите ни, да попадне в устата, а не да отскочи към противника. Това е трудна операция, особено когато се заливаш от смях и в същото време гледаш да посбуташ другия. Дядо играеше рефер и от висотата на положението си следеше да няма непозволени хватки и игра с ръка. Той въртеше умело канапа, яйцето го следваше, а нас ни заболяваха вратовете от протягане. Естествено, за нищо на света не бихме си признали, защото знаехме, че след яйцето идва ред на бялата халва. Там омазването беше пълно. Победителят получаваше халвата от канапа, а победеният – халва от чинията:) След кратка почивка за удължените ни вратове и посещение в банята, дядо палеше канапа, за да видим кой колко ще живее. Започваше се винаги от най-възрастния. Не знам как ставаше тоя номер, но на всички се показваше дълъг и щастлив живот. Дядо беше майстор на забавлението и добрите поличби.

По-късно, когато порастнахме, хамкането отпадна. Но винаги обичах да сядам до баба и всяка година я карах да ми разказва за Заговезни, когато е била дете. Обичах да слушам как целият рояк деца – братя, сестри и братовчеди - отивали при баба си, искали и прошка, а тя им отвръщала „Просто да ти е!“ и винаги им давала ябълка. Ако си бях у дома, пак бих чула тази история с удоволствие. Харесва ми как баба за миг се превръща в малко момиче с големи очи, очакващи прошката и най-вече ябълката.

С течение на годините все повече осъзнавам колко е важно да простиш. Не да получиш, а да дадеш прошка. На другите и на себе си. Прошката е цялостен акт, който те освобождава от тежестта на миналото. Да простиш означава да приемеш, без да осъждаш и да пуснеш миналото да си отиде. Ако животът ти е пълен с минало, няма да има място за настоящето. Посочвайки вратата на чувства като гняв и омраза, раздразнение и негодувание, отваряш прозореца за нови и по-добри събития в живота си.

Започнеш ли веднъж да прощаваш, наранената ти душа започва да се лекува. Тя изважда нови и нови /или по-точно стари и по-стари/ обиди и иска да се отърси от тях. Колелото се завърта и всяка следваща прошка е по-лека за даване, а животът ти се струва все по-приятен. Научавайки се да прощаваш, се научаваш да обичаш истински. И тогава, някой ден, няма да има на кого и какво да прощаваш, защото ще приемаш нещата единствено от позицията на любовта, без да оценяваш и без да порицаваш. От този ден ще бъдеш истински свободен и истински щастлив.

А днес си пожелавам: „Просто да ми е!“ и ще се наградя с ябълка.