Ако някога сте пребивавали в болница, сигурно ви е направил впечатление сутрешния парад, наречен визитация. Особено впечатляващ е в деня от седмицата, когато го предвожда Професорът! Тогава санитарките са толкова грижливи, че дори забърсват шкафчетата. Пациентите биват предупредени, а ако се наложи и навикани, да си приберат абсолютно всичко в шкафчетата и под леглото, да си опънат чаршафите добре и да чакат по леглата в бойна готовност.
Напрежението цари в стаите доста време, защото както подобава на високопоставени лица, Професорът обикновено закъснява. Все пак има важни професорски дела, освен визитационни такива. Накрая вратата отривисто се отваря и със стегната походка влиза Професорът, следван благоговейно на почетно разстояние от останалите лекари. Професорът не се представя, но слуша внимателно и съсредоточено това, което му четат колегите относно пациента. Ако няма нужда от поглеждане или попипване, пациентът си остава едно безгласно трето лице, което визитиращите си обсъждат.
Разбира се, има и Професори–веселяци, които поздравяват, разведряват пациентите и разчупват напрежението, но дори за тяхното идване подготовката протича по същия страхопочитаещ начин.
Визитационният парад, предвождан от главнокомандващия, е само най-високата точка на военния порядък в нашите болници. Тук действат строги и неотменими правила, основното от които е, че редът е над всичко! Не съм анархист, но все пак за да спазваш реда, трябва поне да си запознат с него. Запознаването, обаче не се поема от Здравната каса, поради което е задължение на пациента. Предполагам, че на работещите от години в системата им се струва невероятно, че току-що пристигналият болен не е наясно с логичните правила в отделението.
Йерархичният принцип е много важен – тези отгоре натискат тези отдолу – и накрая пациентът се оплаква от санитарката. Колкото по-горе си, толкова повече имаш право да изказваш мнение и да задаваш въпроси. Тъй като болният е най-долу по веригата, той има право да мълчи и трябва да изпитва доверие, без да задава въпроси. Защо ли? Защото човекът с бяла престилка е учил 6 години + още толкова е специализирал и си знае работата. А пациентът може да се е разболял, но има друга специалност/ако изобщо има висше/. Така че няма какво да пита, защото и без това нищо няма да разбере, ако му се отговори. Заповедта си е заповед - тя не се обсъжда, още по-малко пък се оспорва!
Чудя се, дали ако началото на болничното лечение в България беше започнало с християнски лечебници, а не с военния хирург Пирогов, положението щеше да е друго?
