Хуманната медицина

За тези, които ме познават, не е тайна моето отношение към съвременната медицина. Също и към нейното практикуване в България. Признавам, че в общия случай подхождам предубедено.

НО все пак...

Не виждам нищо хуманно в това, малки деца да стоят в болница, без родителите си. Разбира се, че има вариант и родителят да остане – срещу скромна сума, може да стои денонощно на стол до детето си. Или пък да си легне с него в детското легло. За своето нахалство той ще получи пълна порция “погледи на криво” и “язвителни забележки” от повечето медицински лица по веригата. Ако пък реши да зададе някой въпрос и да поиска разяснение, това се счита за върховна проява на недоверие и незачитане на лекарския авторитет.

Не виждам нищо хуманно и в това, да се събират по 100-200 лева от бащи, които са решили да присъстват на раждането на детето си. Моята братовчедка коментира тази практика така: “Е, за какво?! Че ще се държат по-прилично от обикновено ли?”. Все пак трябва да отчетем, че Токуда обяви, че присъствието на бащата вече нямало да се заплаща при тях. Вероятно цените на някои други услуги ще бъдат повишени, но както казах, аз съм предубедна по дифолт.

За отношението към раждащата жена мога да изпиша тонове. Но няма. Защото сега искам да пиша за друго. За онова ужасно изпитание детето ти да се роди мъртво. Или да почине скоро след раждането.

Защото всичко написано досега е нищо, в сравнение с това, да не можеш да се сбогуваш с детето си. Струва ми се не просто нехуманно, струва ми се зверско да зачеркнеш болката на едно семейство с безумното: “Вие сте млади, ще имате други деца!” Защото едно дете не започва живота си в болницата, под светлините на лампите. За семейството си, то е човек от първия ден на зачеването /а често и от по-рано/. То не е просто къс месо, което не е успяло да стане човек. То е човек, който е живял твърде кратко. И неговата смърт означава прекършени мечти, неизживяни радости и огромна пустота. За цял живот.

И когато този факт се стоварва върху семейството с цялата си непоносима тежест, на родителите не просто не се оказва психологическа подкрепа, на тях не им се показва детето, защото то принадлежи на болницата. Онова дете, което месеци на ред е стояло под сърцето на майката. Онова същото дете, което е ритало ръката на баща си. Това дете в България се нарича “биологичен отпадък”. Просто защото е живяло твърде кратко, за да получи ЕГН.

Не можах да отида на протеста пред МЗ, но наистина се надявам тази борба да не продължи с години. Междувременно, ако смятате, че това ви късае, може да подпишете петицията.

И да, знам, че хуманната медицина се нарича така, защото се занимава с хора, а не защото предлага човешко отношение. Все пак, едното не пречи на другото!