астрологично

Звездите казват, че имаме несъвместимост. Аз съм Огън, той е Земя.

Аз тичам бързо, той стои на едно място. И чака. Когато се изморя да тичам напред-назад и от огъня ми остане само пушилката, той е там. И ме чака. За да ми обясни нещата от живота. И да превърже разбитата ми глава. Да събере пепелта, от която пак ще се роди Огън.

Аз паля пожари, той грижливо ги засипва със Земя. За да може Огънят да топли, без да изгори къщата. Събира въглените и ги връща в огнището. Никога не ги изхвърля.

Аз искам, той дава. Превръща ентусиазма ми в материя. Приспива кошмарите ми. Събужда смеха ми...

Така, несъвместимо, имаме две деца – тя е Огън, той – Въздух. Въздухът пали Огъня. Кой ли ще кара пожарната?!

Рим през зимата

И отидоха в Рим.

И Валкото попита: - Как ли е дъжд на италиански?

А Елена отговори: Как?! Bagno!

Услужливи хора са създали едни списъци, в които изчерпателно посочват “40 неща, които задължително трябва да направите, преди да станете на 40”. Не си падам особено по четенето на списъци, но мисля, че някъде между “да пушите трева” и “да се научите да правите шоколадово суфле”, е редно да присъства “да си развеете крачолите из Рим”. В противен случай, подобен списък не би могъл да претендира за изчерпателност.

Аз може да не обичам да чета списъци, но обичам да си развявам крачолите насам-натам. В конкретния случай с Рим нямах тази възможност, защото през 5-те дни, които прекарахме там, валеше като за последно /но последното все не идваше/ и крачолите ми бяха дълбоко заровени в ботушите, но въпреки това, също толкова дълбоко подгизнали. Вероятно липсата на потоци от туристи бива компенсирана от реки по улиците. Това обяснение ми се струва правдоподобно от гледна точка на баланса в природата. Толкова за климатичните условия в Рим в края на януари и началото на февруари.

Когато си в Рим, прави като римляните

Това, което ти става ясно още щом попаднеш на първия римски светофар, е че светофарите са само за колите. Ако някой чинно чака за зелено, то най-вроятно е турист, при това в начална фаза на посещениeто си. Освен това е напълно в реда на нещата да пресичаш на екстравагантни места. Още на втория светофар, този маниер на придвижване беше безпогрешно усвоен от моя милост. Най-чудесното в цялата работа е, че не рискуваш да бъдеш проклет, овикан и да споменат майка ти или друг твой родственик от женски пол. Ако изобщо някой ти свирне, то е в онази мелодична, лека и приветлива гама, която като нежно докосване те отстранява от пътя в името на твоята безопасност. За 5 дни непрестанно ходене пеш не видях един човек да скочи на клаксона, после на прозореца и да се разкрещи, с цел да ти разясни какъв кретен си. Пък после италианците били хипер емоционални!

За италианците с любов и едно речниково несъгласие

Според “Речник на чуждите думи в българския език с илюстрации” на Стоян Буров и Пенка Пехливанова, издаден от ЕЛПИС,

"галантен е прилагателно, означава: изискано вежлив, любезен, изтънчен, с добри маниери и има френски произход."

Ами не съм съгласна! Галантността произлиза от Италия. Може да нямам научни и езикови доказателства, но имам емпирични такива. Който не вярва, може да отиде до Италия и да попита за пътя, за билети за влак, да влезе в N на брой малки магазинчета и да разпита за всички продукти подред. Подложените на постоянен туристически тормоз италианци винаги те изслушват, дори когато не разбират езика, който говориш. И винаги се опитват да ти помогнат – на всякакви налични езици, с ръце, крака и най-вече с усмивка. Много често те гонят по улицата, ако са се сетили да ти кажат още нещо, което може да ти е от полза. Хазяйката ми звънна 3 пъти, за да ми даде точни инструкции как да стигна по-бързо. А на по-късно пристигащите пусна СМС с обяснение да слязат на друга гара, защото на по-близката имало неприятни хора късно вечер. Ей така ти става топло в Италия, дори когато слънцето се показва твърде рядко .

Аферата с чадърите

За да бъде едно пътешествие пълноценно, в него трябва да има афера или мистерия. Най-добре и двете. Нашето не прави изключение.

По неизвестни за мен причини, Рим е пълен с индийци. Крис изказа предположение, че са се преселили от Великобритания, защото им е омръзнало да живеят в мъгла. Вкусът към мъгляви сделки, обаче, си е дошъл с тях.

Тълпите индийци, продаващи чадъри, бяха съвсем малко по-малобройни от туристите по това време на годината. Фактът, че си имаме чадъри, изобщо не спираше поривът им да ни предложат изключителните, невероятни, ослепителни, ОРИГИНАЛНИ чадъри. В продължение на часове устоявахме на тяхната атака. Отблъсквахме ги самоотвержено на български, английски, италиански, с пухтене, с пренебрежение и с високомерие. Когато, обаче, излязохме от Пантеона и един вдъхновен последовател на чадъреното братство тръгна след нас с прочувственото: “Гранде, биг, гранде, биг...”, жестокостта ни се сломи. Гранде-биг чадърът не е нещо, което би могъл да пренебрегваш твърде дълго. Елена заяви, че не издържа повече и ще закупи това чудо за предпазване от леещата се върху главите ни вода. Това изявление като с магическа пръчка скри всички продавачи на чадъри в радиус от 100 метра. Просто изчезнаха, незнайно къде. Наложи се тя да гони един, за да се снабди с красив, голям, тежък и зелен екземпляр от въпросния артикул. Вероятно поради факта, че трябваше да гони продавача, тя успя да свали цената от 10 на 6 евро. Все пак установихме, че ширината на белия кант в края на чадъра е незадоволителна и Крис реши да си купи чадър с по-широка бяла линия. Междувременно, вече бяхме на фонтан ди Треви, където туристите значително надвишаваха броя на чадъропродавачите. След известна препирня и не преди да получи уверението на продавача, че този чадър, за разлика от онзи, е оригинален, Крис получи мечтания чадър срещу 7 евро. Едно евро повече – за оригиналност ;)

Към настоящия момент и двата чадъра са в неизвестност. При влизане в една приятна римска кръчма ги оставихме навън, в специално определеното за това място. На излизане – единият Гранде-биг беше изчезнал, а по-късно установихме, че другият е подменен. Това събуди сериозни подозрения за съществуването на чадърена индийска мафия, която след като продаде чадърите през деня, вечер си ги прибира по кръчмите, за да ги продава пак. Точните канали по които това се случва, засега остават пълна мистерия.

След 5 дни, не особено прилично количество вино и доста прилично количество ходене пеш, се наложи да си тръгнем. Не хвърлих монета във Фонтан ди Треви, но мисля скоро да се върна. Все пак има някаква минимална вероятност 2 чадъра да ни чакат в някоя римска кръчма.

Внимание! Опасност!

Днес разбрах, че Родилница е изключително опасна организация. Бих казала, че по опасност се доближава до терористичните такива.

Кого тероризира ли? Тероризира лекарското съсловие. По-точно АГ – частта.

Как точно го тероризира? Чрез наглостта си да подкукуроса жените да споделят “прекрасни преживявания” по време на раждане. Ето с тази кампания.

Разбира се, такива неща не е редно да се споделят! Важното е майката и бебето да са излезли здрави от болницата /дреболии като пукнати ребра и счупени ключици не се броят, а психическите травми са само за лигли/. В крайна сметка, кои са тия от Родилница, че да се противопоставят на отдавна утвърдени практики като крещене, обиди, язвителни забележки, обвинения и цинични умозаключения?!

Забележете, че не става дума за медицински практики! Става дума единствено и само за ЧОВЕШКО отношение. За зачитане достойнството на хора, които са в слаба позиция. Обаче, веднага се намират индивиди /по мое скромно мнение мнозинство/, които да настояват, че тези въпроси не бива да се повдигат, защото видите ли и без това лекарите ни са кът. Ами ако вземат съвсем да изчезнат, какво ще правим тогава?! Кой ще ни лекува, а?! Нека да ни ритат, да ни мачкат, да ни се подиграват, да ни хокат, да ни обвиняват за грешките на колегите си, няма проблем, стига да ни лекуват!

Ами не съм съгласна/въздържам се да не тропам с крак/! Не съм съгласна да не ми се предоставя информация какво се прави с мен/с детето ми/с близките ми. Не съм съгласна да не ми се разяснява ситуацията и да не ми се дават алтернативи, ако има такива. Не съм съгласна вместо отговор на въпрос, да получавам стандартното: “Вие какво сте учили, че имате такива въпроси?” + подминаване с високо вирнат нос.

Защото доверието не е даденост. То се гради. Дори в спешни ситуации. И защото, докато продължаваме да смятаме, че професионализмът не включва общуване с пациента, а лечение няма нищо общо с психологическия комфорт, нещата ще изглеждат по същия начин. Така, че... благодаря, Родилница и продължавайте да бъдете все така опасни!

Ако ви се чете още по темата болнични практики:
Виновен ли е Пирогов?

Диалози от родилния дом

Reality bites

Всяка сутрин училището на Росен ме изважда от съня, в който си позволявам да изпадам понякога и ме запраща с ритник в стената на реалността. Там се свличам бавно, опитвайки се да не повърна.

Днес също не ми се размина. Росен е от 5 годишните предучилищни човеци. Тяхната госпожица е млада, скоро завършила и вероятно поради неопитност, е мила и доста ларж. Росен много я харесва и ходи с удоволствие. Невероятната, страхотната, the-one-and-only учителка, обаче, е тази на 6 годишните предучилищници. И тази сутрин тя направи показно как се възпитават деца.

20+ човечета /някои подсмърчат и стискат ръката на майка си/ биват подредени в абсолютно права колонка по двама. Стърчащите встрани, биват побутнати да влязат в стадото. Ако утре върнат манифестациите, тези деца ще са първенци в съревнованието по маршировка. На подсмърчащия от ляво бива казано “Няма да плачеш! Ти си голям – излагаш се!” и после невeроятната, страхотна супер-госпожа се изправя с цялата прелест на изрусената си коса и високо и отчетливо обявява: “Ние тръгваме! Какво ще кажете?”. 20+ деца отговарят като един: “Довижданеееприятенден!” И родителите им изпадат в умиление. Родителите от Росковия клас гледат с нескрито възхищение. Аз се се опитвам да спра напиращия в мен крясък и си тръгвам с бързата крачка на ухапан от щъркел.

Words come easy

Не нося червено. По-точно, изобщо не носех червено до преди няколко години, когато двама мои колеги ме навиха да си купя червена/вместо черна/ риза са коледното парти. Хресвам червено. Просто бях абсолютно убедена, че този цвят не е за мен.

Тази моя неподлежаща на съмнение увереност датира от детските ми години. Тогава много често на мен и на братовчедка ми /на моята възраст/ купуваха еднакви рокли. За да се различават, все пак, на нея купуваха червени, на мен – сини. Веднъж попитах защо все на мен синьо. Отговориха ми, че на мен ми отива синьо, а на нея – червено. Моят детски мозък моментално преведе това послание като “на теб не ти отива червено”. И това важеше с пълна сила 25 години. Добре, че един ден човек среща приятел, който го поглежда в очите и му казва: “Аз съм дизайнер! Разбирам ги тия работи. Вземи си червената риза.” Words come out easy but sometimes stay too long.

Аз съм филолог /по душа, другото не е важно/. За мен, думите имат живот. Носят живот. Не случайно “в началото бе словото”. И е изключително важно как се използват думите. А когато става въпрос за деца, става още по-сложно. Защото децата нямат защита, нямат социален опит и приемат нещата буквално. Всичко, което им кажеш, за тях се превъща в истина. И после 25 години не носят червено.

Всеки път, когато чуя някой да казва на момченце “Я не плачи! Ти си мъж!” ми идва да отида и да му зашия един мъжки зад врата. И после да го питам защо мъжете толкова трудно изразяват чувствата си, а?!

“Не те ли е срам?!”, “Я се засрами!”, “Няма да плачеш, ти си голям/а”, “Еееее, голяма работа!”. Заредили сме се с огромен набор от кухи фрази, които използваме машинално. Просто, защото родителите/учителите ни са ги използвали. Или защото смятаме, че са безобидни и вършат работа. Но кухото има способност да кънти. И звукът да руши. Така че...по-кротко с думите, моля.

когато вие не гледате

когато вие не гледате...

аз скачам по леглата. абсолютно винаги, когато сме на на хотел “пробвам” леглата. пързалям се по парапетите. за сега само надолу. но тренирам усилено за Мери Попинз. винаги АЗ връщам количките в магазина. използвам случая да се засиля и да се повозя. пускам си неща като Beatles, Stones, Kinks, CCR и Брилянтин и пея с цяло гърло. а също и танцувам. мога да ви изпея “Коса”. фалшиво. почти съм сигурна, че мога и да го изиграя. вия срещу Луната. не, не се превръщам във върколак. да, почти на всяко пълнолуние. пробвайте! ободрява.

на пръв поглед не ми личи. но то е, защото вие не гледате ;)

И подскачам

17:30. Вървя по Графа. В едната си ръка нося магически жезъл, направен от празно руло тоалетна хартия и също такова от хартия за печене. От джоба ми стърчи огромен син помпон, а паталонът ми е омазан с пластилин, който трябва да изсъхне, за да се махне. Всяка, уважаваща себе си мацка, би ме изгледала с презрение...ако изобщо ме удостои с поглед.

На всичкото отгоре съм и ухилена. И от време на време подскачам... Обаче, до мен върви малкият Буда, Емил от Льонеберя, Йода, Макуин Светкавицата, Джак Спароу и още няколко – всички накуп. Той е притежателят на шапката със синия помпон, за която споменах по-рано. Като се има предвид, че е роден със Слънце в Близнаци, е напълно реално да съвместява толкова личности под един покрив. Освен, че вървим, водим задълбочен разговор. За градската среда и употребата на джедайски мечове за нейната украса.

Като всеки човек, който гледа деца, съм усвоила до съвършенство номерата на Наполеон – нямам никакъв проблем да пея “Зайченцето бяло”, да спя и да подреждам плановете за следващия ден по едно и също време. В случая водя високодизайнерски разговор с елементи на езотерични разсъждения за Силата и през главата ми преминават приятните картини от деня. Това е форма на почивка, абсолютно неразбираема за повечето хора, но при мен върши чудесна работа.

3 броя, съвсем перфектни малчугани... Почти перфектната локва... Ескалаторът... Метрото...ЕСКАЛАТОРЪТ!...Разстоянието Васил Левски – Раковски, взето за повече от час... Магически жезъли...Аладин и вълшебната лампа... Бели пеперудки... Батут под формата на матрак...

Ей така е минал денят ми – все едно съм се върнала около 30 години назад във времето. Затова вървя по Графа и се усмихвам. И от време на време подскачам...