Такава любов

Има една такава есенна любов

точно след разтопеното лято,

когато плажът

изглежда затворен,

а и да не е,

е леко тъжен.

Една такава притихнала любов,

която завива раменете ти

с шал, докато в утрините

се провира хлад.

Една любов, която

не бърза за никъде,

защото тук е мястото,

на което иска да бъде.

Има една такава любов...

 

Когато някой си тръгне

Когато някой си тръгне,
друг трябва да стиска нишката,
която ни държи на Земята,
да открие одеялото, което
да покрие разкъсаната душа,
за да не може обезверението да я 
изяде на малки хапки,
да стои наблизо и да 
остава невидим,
да носи, без
да докосва,
да заобикаля думите, които
не лекуват.

И да чака.
Докато светлината се
промъкне в мрака.

Лежа върху рамото ти и
си говорим в
тъмното.
Може да сме съблечени, а
може и да не сме.
Но голотата създава интимност,
която дрехите
иначе прикриват.
Тогава, в пристъп
на нежност, ти
казваш нещо
смешно, а аз
отвръщам нещо глупаво.
И се смеем, защото се
пазим от онова
„Обичам те“,
разпиляно по пода
с дрехите.

къса любов

Едно протяжно
петъчно напиване,
последвано от
дълга прелюдия
и кратка същина
ти даде
повод
за реванш, който
още танцува
в сънищата ми.
И който подобрявахме
при всеки
удобен случай,
докато удобството
не надделя над
случайността.
И продължихме
с различни крачки,
с една рана
и няколко въздишки
в повече.

Още имам пясък между пръстите,

а в сърцето ми се блъскат куп вълни. 

 

Пари слънцето в косите ми

и в очите ми от сол люти. 

 

Пъстър шал се вие като вятър

върху изгорелите ми рамене. 

 

Иска ми се да е вечно лято

и животът да е като на море.

 

 

Щом говорим за лято

 

Няма невинни,
щом говорим за лято.

Скрили сме някъде
нежна капчица страст,
проследила гръбнака,
непотънала в пясъка.
И онази въздишка,
най-последна след многото,
че е време за изгрев -
смело розов
и без обещания.

Скрили сме всичко,
прилежно заключено,
ала пазим ключа
до сърцето си.
И надничаме често,
щом говорим за лято...

кулинарно

 

Английска закуска,

руска салата,

сръбска скара,

чилийски вина.

Светът се омеша

в казана с храната,

но все не достига до

онази страна, в която

ръката, готова да дава,

се свързва директно с

това леко вляво,

на което някои му казват душа.

Стомахът ни води,

главата го следва

и трупаме вещи,

все нужни неща.

Когато политнем някой ден

към безкрая,

дали ще ни махат

за сбогом

с ръка?