Хуманната медицина

За тези, които ме познават, не е тайна моето отношение към съвременната медицина. Също и към нейното практикуване в България. Признавам, че в общия случай подхождам предубедено.

НО все пак...

Не виждам нищо хуманно в това, малки деца да стоят в болница, без родителите си. Разбира се, че има вариант и родителят да остане – срещу скромна сума, може да стои денонощно на стол до детето си. Или пък да си легне с него в детското легло. За своето нахалство той ще получи пълна порция “погледи на криво” и “язвителни забележки” от повечето медицински лица по веригата. Ако пък реши да зададе някой въпрос и да поиска разяснение, това се счита за върховна проява на недоверие и незачитане на лекарския авторитет.

Не виждам нищо хуманно и в това, да се събират по 100-200 лева от бащи, които са решили да присъстват на раждането на детето си. Моята братовчедка коментира тази практика така: “Е, за какво?! Че ще се държат по-прилично от обикновено ли?”. Все пак трябва да отчетем, че Токуда обяви, че присъствието на бащата вече нямало да се заплаща при тях. Вероятно цените на някои други услуги ще бъдат повишени, но както казах, аз съм предубедна по дифолт.

За отношението към раждащата жена мога да изпиша тонове. Но няма. Защото сега искам да пиша за друго. За онова ужасно изпитание детето ти да се роди мъртво. Или да почине скоро след раждането.

Защото всичко написано досега е нищо, в сравнение с това, да не можеш да се сбогуваш с детето си. Струва ми се не просто нехуманно, струва ми се зверско да зачеркнеш болката на едно семейство с безумното: “Вие сте млади, ще имате други деца!” Защото едно дете не започва живота си в болницата, под светлините на лампите. За семейството си, то е човек от първия ден на зачеването /а често и от по-рано/. То не е просто къс месо, което не е успяло да стане човек. То е човек, който е живял твърде кратко. И неговата смърт означава прекършени мечти, неизживяни радости и огромна пустота. За цял живот.

И когато този факт се стоварва върху семейството с цялата си непоносима тежест, на родителите не просто не се оказва психологическа подкрепа, на тях не им се показва детето, защото то принадлежи на болницата. Онова дете, което месеци на ред е стояло под сърцето на майката. Онова същото дете, което е ритало ръката на баща си. Това дете в България се нарича “биологичен отпадък”. Просто защото е живяло твърде кратко, за да получи ЕГН.

Не можах да отида на протеста пред МЗ, но наистина се надявам тази борба да не продължи с години. Междувременно, ако смятате, че това ви късае, може да подпишете петицията.

И да, знам, че хуманната медицина се нарича така, защото се занимава с хора, а не защото предлага човешко отношение. Все пак, едното не пречи на другото!

за някои (мало)важни неща в обучението

Ния ходи на училище. Вече почти цяла учебна година. Справя се добре. Харесва учителките си /това е важно за първолаците/. С изключение на госпожата по английски. И вече отива с нежелание в петък, когато е единственият ден с час по английски.

Разпитах какво се случва с английския и получих тъжен отговор: “Ами госпожата все е недоволна от мен. Нищо не и харесва как го правя.” Оказа се, че проблемът не е в английския. Думите, песните и дори дисциплината /тази свещена тема!/ са си ОК. НО рисунките, които правят в час по английски не били на висота! Нейните рисунки! Тя, която познава всички цветове, откакто е навършила 18 месеца и рисува горе-долу от тогава, не може да покрие изискванията за рисунка на учителката по АНГЛИЙСКИ! Ето това за Ния е дълбока и жестока обида. Все пак, според брат и, Ван Гог е известен почти колкото нея. ;)

Аз пък си мислех, че рисунките са за разтоварване, за смяна на дейността, за разнообразие, за "връзка" и по-лесно възприемане. Не съм предполагала, че е от изключителна важност за часа по английски да се нарисува точно копие на мечо Пух. Някакси по-важно ми се струва старанието и желанието да се направи рисунката. Обаче, може и да греша. Може и да съм пропуснала този час по педагогика в университета, понеже не ходех много редовно на лекции.

Далеч съм от мисълта да демонизирам госпожата по английски. Не е възможно да знаеш интересите и крехките места на всички деца. Всъщност, изобщо не става дума за английския, нито за преподавателката. Става дума за мен. Лично. И моето цялостно разочарование от начина по който се обучават децата ни – от детската градина до университета. И от това, че вече толкова години никой не си задава въпроса ” Защо същите тези деца, които тръгват в първи клас с огромно удоволствие, в четвърти клас вече масово не искат да ходят на училище?”. Или по-скоро от това, че не искат да му отговорят хората, от които зависи нещата да се променят.

И накрая ще кажа, че съм напълно съгласна с Жустин, относно алтернативното образование.

четвъртък

Отдавна

някога

в четвъртък

сърцето ми се скъса

насред Витошка.

Остана

някъде

между трамваите,

отмиращи наляво

и бързащи надясно.

Днес

по Витошка

няма трамваи.

Момчето, което...

“Айде ставай, че трябва да излизам!”
Ръбът в гласа му ме сръга в ребрата, а тонът му тип “фелдфебел” изрита тежките ми клепачи нагоре... или поне единия. Преждевременно излизайки от съня, мозъкът ми работеше на бавни обороти. А също и на прескоци и завихряния. “Ама чакай... как...защо... егати! Не е истина!” Успях да вдигна глава, колкото да установя, че се е изнесъл от стаята. Уф, кво му стана на тоя?! Лицето ми се приземи върху възглавницата. Все пак дишането е по-важно от наместването на действителността, така че престоят ми в това положение беше кратък.

Провесих босите си крака в студа, лишен от завивка. Поне се беше сетил да остави чехли до леглото. Или може би това си бяха чехлите, които ми е дал предната вечер. Ама аз имах ли чехли, изобщо?! Явно виното или недоспиването, или и двете ме пердашеха с личните си чехли по главата. Повдигнах вежди в последен опит да прекроя настоящето в по-удобна форма, обух нещастните чехли и тръгнах към банята.

В чантата си винаги носех четка за зъби, така че в тази утринна гадост поне зъбите ми щяха да цъфтят в свежест. И това, ако не е оптимистично...Докато плискането с вода бавно възвръщаше способността ми да държа очите си отворени, събитията от предната вечер се опитаха да дадат обосновано обяснение на ставащото тази сутрин. Не успяха.

Предният ден беше неделя. Обичам изнасящия се към вечерта, есенен следобед на софийския център. Мотах се безцелно и щастливо като листо, следващо спиралата на вятъра. И някъде там, по тази слирала, точно преди завоя, на Шишман налетях на него. Прибираше се от някъде, носеше печено пиле. Ако познаваш някого почти от дете, носиш печено пиле и имаш прекрасно вино вкъщи, а на всичкото отгоре срещнеш въпросния някого точно пред мястото на което живееш, това очевидно е знак от съдбата. И съдбата ти казва, че е дошло време двама приятели да прекарат една чудесна, смешна винено-пилешка вечер. А кой смее да противоречи на старата госпожа /съдбата, имам предвид;)/?!

Вечерта се изнизваше, виното също. Естествено, че можехме да си говорим, без да спрем, поне още 2 дни. Но неясно как към 3 сутринта рeшихме, че е време за лягане. Той ми подаде една пижама, за която твърдеше, че е запазена само за специални гости. Освен пижама, от същото място извади и една ракия, също limited edition, единствено и само за very special guests. Виното ни беше развеселило, ракията ни приспа скоропостижно.

В цялата история единственото, за което се сещах, че би могло да предизвика сутрешното му поведение, е че след толкова алкохол вероятността да хъркам е съвсем реална. Но пък, колкото и да беше изтънчен слухът му, все пак и той не пи минерална вода. Плиснах за последен път лицето си с баналното заключение “не ги разбирам тия мъже” и с твърдото решение да се изнеса възможно най-бързо, пък после ще видик какво ще го правим това приятелство.

Съблякох пижамата limited edition. Навлякох дънките и с чанта на рамо се запътих да открия стопанина, който след жестокото ми събуждане и нелюбезната заповед да изчезвам се беше покрил незнайно къде. Влязох в стаята, където бяхме прекарали вечерта. Есенното слънце ме заслепи. Не го виждах, но чух онзи добре познат смях: “Чай или кафе?”. Чантата ми тупна на пода, а аз едва не я последвах. Аплодисменти за момчето, което ми направи закуска! Масата беше перфектно подредена и отрупана с всичко, за което можеш да се сетиш и да поставиш под надпис “закуска”. Мисля, че единствената причина, поради, която не беше врътнал десетина палачинки, бе че се бях приготвила твърде бързо.

По принцип не закусвам. Но тогава изведнъж огладнях. Не просто за храна с кафе, а за още половин час от онова, неуловимото, което се разлива в артериите и те топли, когато се почувстваш сам, нещастен и отровно зелен.

Какво му трябва на човек? Сритване в ребрата и маса, подредена за закуска :)

Какво е искал да каже авторът?

Чудна лятна утрин. Слънцето грееше, птичките пееха... а съветските войници от един спорен паметник се събудиха преобразени. Едни изръкопляскаха и се подсмихваха, други – ужасено и възмутено клатеха глави /някои даже размахваха юмруци/.

И се започна... спорът за ролята на Съветската армия в българската история, за паметта, за уважението, за вандализма, за изкуството и за свободата.

Не че някой ме пита, но моето лично мнение е, че това е паметник на чуждопоклоничеството на една нация. На отказа и да поеме отговорност за себе си и за бъдещето си. На вечното чакане някой да я “освободи”.

Русия ни окупира физически. Дълги години ни води за носа съвсем открито. Америка ни завладя “културно”/и не само, но това е друга тема:)/. Пием Кока кола и ядем пуканки, докато гледаме Супермен и Батман. Заменихме едното с другото и това ни се струва по-добро.

И какво му е тогава нередното и осквернителното солдатите да се събудят холивудски герои?! В крак с времето...

А какво е искал да каже авторът едвали някога ще разберем...

поезия от Ринго

Предполагам, че не би имала нищо против...

There & Then

I'm still standing on this shore

With no promise of a change

For

Where I've been

There are no promises

Where I come from

There are no words

Where my spirit flies

There is no space

Where my soul finds home

There is no one

When my mind finds peace

Then it explodes

When my sences have left me

Then I can feel

When all sounds stand still

Then I can hear

When all hope is gone

Then I believe

I'm still standing on this shore

Under the heavy load of freedom

X,02

From A to B

Still walking

On my square feet

The white cane -

My crystal ball

Will poke your eyes

Should you come too close

Still walking

under twin moons

And dripping suns

Above dubbed waters

And animated skies

Around you

Still walking

Covered distances

Of flawless caos

Between time and space

Unable to cover my own self

Still walking

Coming to you

Won't you forget me

Please

приказки

Стремежът към приказката не означава непременно, че не си пораснал. Не означава и отказ да пораснеш. Не означава и че там някъде, дълбоко в теб, едно малко, невинно същество чака да бъде освободено.

Стремежът към приказката понякога просто е стремеж към разказвача. Непреодолим, всепоглъщащ и самоунищожителен. Защото често приказката я няма. Съществува само някой, за когото си мислиш, че може да разказва приказки. И че иска да разкаже твоята съкровена приказка... на теб. И тогава сам си разказваш приказка, за да оправдаеш непреодолимото желание да имаш разказвача.

И изобщо няма нужда да плачеш, защото повечето приказки имат щастлив край. Дори и онази, за малката кибритопродавачка, завършва по своему щастливо.

А и повечето от истинските разказвачи на приказки, така или иначе, не се задържат дълго време на едно място...