Пътуването с градски транспорт, освен че
подкрепя чистотата на въздуха, предлага добра база за изследване на
народопсихологията, духовната извисеност и социалната пригодност на индивидите.
Ако някога ни посетят извънземни, много силно им препоръчвам да се повозят в
някое превозно средство от системата на обществения транспорт. Така най-бързо и
успешно ще разберат има ли интелигентни форми на живот на тази планета и дали
изобщо си заслужава да правят с нас каквото там са решили да правят. А докато
чакаме извънземните, ще ви разкажа 2 скорошни случки от моите пътешествия с
въпросния транспорт.
Кавалерът от метрото
Слизам на спирка НДК(-то на културата) и
се отправям с навалица труженици към стълбите. С малка преднина пред мен дребна
женица тътри куфарче с колелца. Стълба по стълба, с въздишка на всяка. Напет
мъж във видимо добра физическа форма минава покрай нея и ѝ предлага онова,
което има в излишък, а имено акъл: „Що не се качите с асансьора, ами се мъчите
по тез стълби?!” След което ведро продължава по стълбите, вземайки по 2
наведнъж.
На мен понеже акълът ми е малко, не си го предлагам на разни непознати. Хващам
куфарчето и го качвам догоре. Жената пристъпя след мен: „Благодаря ви много! Аз
понеже не трябва да вдигам тежко… а пък асансьорите ги обърнаха на тоалетна
тук… Ама и тоя вместо да ми помогне, ми дава съвети!”
Ами, кавалери от нов тип. Това е.
Две дами и един телефон
В 72 – автобусът на абсурда.
По изключение не е претъпкан, но се оказвам между 2 дами. Едната е на около 60
и си цъка снимки на внуците във Facebook, а
другата се качва малко след мен и почти се напъхва в телефона на първата.
- И аз ще искам да ми купят такова
нещо. Гледам всички се забавлявате, няма с кого да си поговори човек.
Вдигам поглед от телефона си и виждам
дребна жена, над 80. Под шапката с периферия изгрява ярко червено червило, в
очите ѝ има блясък. Пресяга се и ми подръпва торбичката с 2 редици бухали.
Изрядният ѝ лак почти ме кара да се засрамя.
- Това вълнена чанта ли е? Много е хубава. Скъпа ли
е?
Казвам, че е памучна и е торба.
Показвам.
- Много хубави бухали. На мен дъщерята ми ми подари една
много голяма кожена чанта. Ама много голяма. Един ме спря на пътя и ми дава 50
лв., не мога да се отърва от него…
Не разбирам точно за чантата ли ѝ е
предлагал тия 50 лв. или е имал друга оферта, но не ми остава много време за
размисъл, защото дамата с телефона се включва с пълна сила в този задушевен
разговор:
- Ауууу, гледайте какво става в
Австралия! Голяма трагедия. 400 милиона животни са загинали.
И пуска някакъв клип със звук, който
оглася целия автобус. Двете се зверят в екрана, а едната цъка с език, за да
покаже на всички размера на трагедията. По-възрастната рязко сменя темата:
- Дъщеря ми нещо е извадила на балкона, готви ли,
какво прави?! Трябва да водя внучката на волейбол чааак в Иван Вазов.
Става изумително пъргаво за вида си и изчезва през вратата. За мое
облекчение, трагедията в Австралия се пренася на друга седалка. Слизам на
следващата спирка и си мисля, че Самюел Бекет вероятно доста е пътувал с
градски транспорт.
Снимка: http://modeli-gt.com/
Остават 2 дни до Нова година, а равносметката ми още не е готова. Така и не разбрах какво и е равното на тая сметка. Но пък се стремя да я доближавам до равновесното положение. Да не обещавам много, да изпълнявам повече...
