Напоследък често се сещам за него, макар че не съм го чувала, нито виждала повече от 15 години. Закичихме го с това миловидно название заради русите къдрици. Иначе не беше малък, нито пък принц. На закачливия поглед, готов винаги да свърши някое безумие поради добро намерение, по би му подхождало „Емил от Льонеберя“. Ако човек го познава, веднага би му станало ясно защо едни определени птици отказват да кацнат в един определен град.
Имаше чудесна недостроена къща в Симеоново и като всяко уважаващо себе си „лошо момче“, делеше страстта си между пиене, коли и жени...почти в този ред. Срещнахме го на Синьо /наричано още Синьото кафе, заличено като позорно сборище на пияндета и заместено с гордостта на София - метрото /. По-точно моята приятелка го срещна, защото аз не присъствах на тази знаменателна първа среща. Няколко месеца по-късно същата тази приятелка щеше да бъде поетично посочена като „стълб в моя живот“ от въпросния принц от Льонеберя.
Ако някой е „стълб във вашия живот“, вие какво бихте направили? Вероятно бихте се катерили... Да, това е логично и нищо чудно, че една нощ – почти сутрин – Пешо направи същото. Събудил се в 3 през нощта. Предполагам /но не мога да съм сигурна/, че алкохолът в кръвта му се е бил поизпарил и на негово място се е появила една лека тъга. Докато се въртял в леглото, тъгата придобила форма на жена и започнала да го рита в ребрата. Явно доста го е подритвала, защото накрая той не издържал, скочил директно през прозореца на втория етаж, /за да не притеснява баща си, който спял долу/, хванал едно такси и пристигнал под нашия прозорец. Дали не се е сетил къде е вратата на блока или толкова е бързал, че е решил да не заобикаля, остава загадка. Но неговият порив, породен от любовта и подкрепен от остатъците алкохол, го окрилил и той бързо изкачил 6 етажа, прескачайки от балкон на балкон. Така в 5 часа сутринта, с гръм и трясък на балконска врата, ние получихме чисто нов Петър в идеална пижама на райета и с подарък в ръка - нещо като ръждив куб с дръжка, тежащ минимум 20 кг. Дали се е качвал от самото начало с „подаръка“ или го намерил на някой балкон, е загадка от същия ранг, като тази с вратата на блока. Факт е, че този „подарък“ дълго време стоя у нас, защото беше твърде тежък, за да го мъкнем до кофата или до вторични суровини. Но за любовта няма нито височини, нито тежести!
Когато не правеше каскадьорски изпълнения, Пешо ремонтираше коли. Обичаше да кара хубави коли, но естествено имаше едно БМВ, което трудно си спомняше годините си и което често дружно бутахме, за да запали. Можеше с часове да ти разказва за колите и техните вътрешности и от него съм придобила доста знания, с които и до ден днешен мога да блесна на масата, докато си пия бирата с шайка момчетии;) Тъй като ремонтираните коли следва да бъдат тествани поне 2 дни, преди да се завърнат при собственика си, нерядко имахме случки като следващата.
В 6:30 сутринта внезапно нещо ме кара да отворя очи. Подчинявам се. Пред мен блесва ухилена физиономия, в ореол от златни къдрици. Приятелката ми я няма и аз се готвя да го попитам какво търси тук по това време. Той обаче ме изпреварва, подавайки ми двойно кафе в пластмасова чашка. Как да му се сърдя...колко мъже са ме събуждали с чаша горещо кафе, пък било то и в пластмасова чашка?! Докато се надигам, той ме светва откъде идва блясъкът в очите му. „Долу има едно чисто ново БМВ. Искаш ли да те разходя?“ Може да не ми личи, ама и аз обичам коли. Обичам и да се возя. Хубаво е, че и чисто новите БМВ-та се чупят понякога и след ремота трябва да се тестват. А разходка рано сутрин по празните улици на София и околностите и, е доста приятно начало на деня.
По едно време Пешо изчезна в Испания. Не съм го чувала от тогава. Чух, че се бил кротнал. Интересно! Интересно и защо напоследък се сещам за него по най-различни поводи...и без поводи. Идва Коледа...току-виж изгрял отнякъде. С двойно кафе...или с 20 кг. тежест :)
