Виновен ли е Пирогов?

Ако някога сте пребивавали в болница, сигурно ви е направил впечатление сутрешния парад, наречен визитация. Особено впечатляващ е в деня от седмицата, когато го предвожда Професорът! Тогава санитарките са толкова грижливи, че дори забърсват шкафчетата. Пациентите биват предупредени, а ако се наложи и навикани, да си приберат абсолютно всичко в шкафчетата и под леглото, да си опънат чаршафите добре и да чакат по леглата в бойна готовност.

Напрежението цари в стаите доста време, защото както подобава на високопоставени лица, Професорът обикновено закъснява. Все пак има важни професорски дела, освен визитационни такива. Накрая вратата отривисто се отваря и със стегната походка влиза Професорът, следван благоговейно на почетно разстояние от останалите лекари. Професорът не се представя, но слуша внимателно и съсредоточено това, което му четат колегите относно пациента. Ако няма нужда от поглеждане или попипване, пациентът си остава едно безгласно трето лице, което визитиращите си обсъждат.

Разбира се, има и Професори–веселяци, които поздравяват, разведряват пациентите и разчупват напрежението, но дори за тяхното идване подготовката протича по същия страхопочитаещ начин.

Визитационният парад, предвождан от главнокомандващия, е само най-високата точка на военния порядък в нашите болници. Тук действат строги и неотменими правила, основното от които е, че редът е над всичко! Не съм анархист, но все пак за да спазваш реда, трябва поне да си запознат с него. Запознаването, обаче не се поема от Здравната каса, поради което е задължение на пациента. Предполагам, че на работещите от години в системата им се струва невероятно, че току-що пристигналият болен не е наясно с логичните правила в отделението.

Йерархичният принцип е много важен – тези отгоре натискат тези отдолу – и накрая пациентът се оплаква от санитарката. Колкото по-горе си, толкова повече имаш право да изказваш мнение и да задаваш въпроси. Тъй като болният е най-долу по веригата, той има право да мълчи и трябва да изпитва доверие, без да задава въпроси. Защо ли? Защото човекът с бяла престилка е учил 6 години + още толкова е специализирал и си знае работата. А пациентът може да се е разболял, но има друга специалност/ако изобщо има висше/. Така че няма какво да пита, защото и без това нищо няма да разбере, ако му се отговори. Заповедта си е заповед - тя не се обсъжда, още по-малко пък се оспорва!

Чудя се, дали ако началото на болничното лечение в България беше започнало с християнски лечебници, а не с военния хирург Пирогов, положението щеше да е друго?

Застудяване

Както казва един водещ, “ако имате баба, сега е моментът да я послушате”. С други думи, да си сложите шапка на главата и особено на ушите, ръкавици на ръцете и блузка, която да закрие прекрасната обеца /баба ви едва ли ще я нарече „пиърсинг“/, пробляскваща съблазнително на пъпа ви. Процедурата включва и пола, която стига поне до средата на бедрото и топли чорапи.

Баба може и да не е чувала за китайската концепция за болестите, но пък д-р Ван Циенцюн веднага би се съгласил с баба. В едно интервю въпросният китаец споделя, че много болести се получават в резултат на „натрупване на студ“ в тялото. По негови наблюдения западният човек се обличал изключително несъобразено с времето и затова боледувал по-често.

А такааааа... Синът ми /на година и 5 месеца/ придоби навик да се измъква ловко, докато го преобличам и да тича гол и бос из цялата къща. Естествено, придобиването на този навик съвпадна с рязкото падане на температурите и закъснението на Топлофикация да отреагира адекватно с пускане на парното. Баба му не може да се справи с него, въпреки че внимателно и настоятелно му обяснява защо не бива да тича бос по плочките в кухнята и да посяда ухилен в хладилника. Съмнявам се и д-р Ван да успее да се справи с него... За сега ми остава да се надявам, че студ в неговото тяло не би могъл да се натрупа, защото той тича толкова бързо, че студът едва ли ще го настигне. Освен това се смее толкова заразително, че всички лошотии се разбягват.

Междувременно, в името на добрите отношения между Изтока и Запада /ако приемем че тук сме „запад“/, днес посетих един магазин с безброй много шапки и шалове. Положих доста усилия, за да не си купя 5-6 шапки и около 10-ина шала. Справих се само с 2 шапки и един шал за мен, един страхотен, сладурски, много пуФкав и много розов шал и една още толкова розова шапка за Ния и едни скромни ръкавички за баба и. Роско спеше в количката, но той така или иначе избягва студа.

my personal guru ;)

standing on the rock of conscienceness

lifting a leg in the air

like a stork carrying a baby

you brought me THERE

smiling at my two angels

waving a wand for the pair

like a sun dazzling a blackbird

you got them stare

coming when needed

going at night

always cheering

my secret might

Пробив в духовния климат*

Отдавна, мнооого отдавна, когато ICQ беше още пеленаче, а в офиса 15 човека влизаха в Интернет през dial-up, един от 7-те ми контакта в Q-то неочаквано ми зададе странен въпрос:

znaesh li kakvo e reiki?

Кой? Аз? Ти бъзикаш ли ме?! От маса години прекарвам лятото на палатка и с раница на гръб – много ясно, че знам какво са рейки!

Човекът искрено се смя. Каза, че трябвало да очаква този отговор от номадската ми персона, но всъщност имал предвид “лечение с ръце”. В главата ми изплува образ на книга със светещи ръце на корицата от онази част на книжарницата, която старателно избягвах на път за рафта с фентъзи. Дааааа, чувала бях...

Чичко Google не съществуваше, така че поразпитах леля Altavista. Попрочетох това онова и се зачудих защо ли не преместят тия книги във фентъзи секцията?! Семенцето, обаче беше посято:)

Почти 2 години по-късно, когато въпросният приятел се върна от далечната земя, в която пребиваваше, се срещнахме. Не беше ставало дума за Рейки от онзи разговор, но щом ми се обади да се видим, автоматично си помислих, че ще го поразпитам за тая чудна работа. Разпитът не се получи – имаше други хора, а и той ми демонстрира нещо, което после стана ясно, че било Су-джок. Изобщо, моите приятели са пълни с изненади...

Времето ми минаваше неусетно и блажено, както може да минава само времето на един ненатоварен с особени отговорности индивид. Основните въпроси, които ме вълнуваха рядко бяха по-различни от “Къде ще пием довечера?” и “Какво да направя, за да спре да ме цепи главата тази сутрин?”. Фентъзи-то заемаше все по-малко място в моя живот, но що се отнася до онази литература, все още минавах по обиколното.

После се роди дъщеря ми.Тук бих могла да напиша есе от около 100 страници на тема “Дъщеря ми – моят най-голям духовен учител”, но няма да го направя. Само ще кажа, че проблемите, с които се сблъскахме покрай преждевременното и раждане, ме извадиха постепенно, но твърдо от реката на безхаберната инерция, поставиха ме на друг път и ми биха един здрав шут за начална скорост. Щеше да е хубаво, ако просветлението ме бе ударило по главата /по възможност докато спя/ и ме бе светнало как точно стоят нещата, за да мога да продължа смело и без съмнения напред. Но не стана така.

Първо открих чигун/with a little help of my friends :)/. Убедена съм, че именно тази китайска гимнастика бавно, ненатрапчиво, но по нетърпящ възражения начин, изчисти погледа ми. Започнах да гледам по-внимателно и по друг начин както на себе си, така и на всичко случващо се. После дойде хомеопатията. Тя пусна колелото по нанадолнището и вече нямаше кой да го спре. Месеци наред влизах в книжарницата само, за да навестя рафтовете с книги за лечение. Естествено, редовно преоравах и интернет.

Един ден, някак без повод, една колежка сподели, че бавачката и била рейки мастър. Часовникът зацъка. При поредното посещение в книжарницата си купих “Рейки за цял живот”. Просто не можех да не я купя... нищо, че на корицата не бяха онези светещи ръце. След известно време се оказа, че хомеопатът ни също е Рейки. Все по-често се натъквах на Рейки. Реших да се запиша на курс и редовно проучвах възможностите, но все нещо не ме уреждаше.

Докато се помотвах с летящи идеи за Рейки курс в главата, в бг-мама се появи тема “Рейки”. В началото не бях очарована, но после там започна да пише жена, която много ми допадна. Следях нейните мнения не само в тази тема, но и в други, в които пишеше. Писах и по съвсем различен въпрос. После я помолих за координати на Рейки лечител в София, защото тя не беше от тук. Синът ми, тогава на 5 месеца, беше много неспокоен и аз бях решила, че Рейки може да помогне. Тя се отзова. Все пак, малко бях пропуснала факта, че за енергията няма разтояния.

Това беше моят учител. Знаех го още, когато зададох първия си, несвързан с темата, въпрос. Въпреки това продължавах да се разсейвам успешно с търсене на подходящия курс/човек. Колкото повече се разсейвах, толкова по-често един възмутен вътрешен глас ми казваше, че не може да чака. Накрая, на ръба на скандал, моето недоверчиво, анализиращо и вечно-отлагащо Аз се предаде.

Получих своята инициация в един прекрасен, слънчев, съботен следобед. Дистанционно. По време на сеанса видях мастера си и почувствах неща, които едва ли бих могла да опиша. До края на деня имах чувството, че летя. Цялото ми същество се усмихваше. Знам, че съм в началото на едно ново пътешествие. Без раница и без палатка, но с Рейки.

* Ако сте пребивавали в София в началото на 90-те, не може да сте попуснали плакатите за посещението на един йога/не помня кой/, разлепени из целия град. Заглавието "Пробив в духовния климат" така се е забило в главата ми, че просто не можех да не се възползвам от него:)

Криворазбраната интеграция

Вече 9 години живеем срещу Дневен център за социална интеграция на инвалиди. Пред центъра има площадка и пейки. Често с дъщеря ми сме сядали там. Понякога идват деца с проблеми и родителите им. Сядат преди или след занимания в центъра. Говорим си, ако имат желание. Децата се заиграват, ако могат. Знам, че не това е целта на центъра, но поне няма разделение и едните могат да виждат другите. После обикновено моето дете задава въпроси, а аз се опитвам да отговоря разумно и без недомлъвки. Баща ми е с 2 ампутирани крака, така че различните хора не са чак толкова странни за детето.

Това беше до преди месец. От месец насам центърът за социална интеграция има нова придобивка – висока синя ограда. А също и фонтанче с пикаещо момченце.

Искрено се възмутих! Кого и от кого пази тази ограда? И ограда и пикаещо момченце ли бяха най-необходимото нещо за хората с увреждания?

Преди няколко дни, тъй като вратата не беше заключена, влязохме с децата да проверят дали човечето е момченце или момиченце. Охраната ни се скара. И той се възмути, че не сме се съобразили с оградата. Попитах го за какво я сложиха тази ограда. Не било негова работа. Излязохме си. Стана ми тъжно. С кого се интегрират социално тези хора? Сигурно със себе си...защото други там вече не се допускат.

комуникации :)

стихотворението на Ния:

Телеграма, телеграма
ти си мойта първа дама.

отговорът на татко:

Телефон, телефон
ти си вкусен кат' бонбон.

Привързаното родителство – поглед отвътре

Обичам цялостните концепции. Особено онези, които имат потенциал за дългогодишно развитие. Но като човек, работил достатъчно дълго в рекламата, знам че и най-перфектно създадената цялостна концепция търпи промени според клиента.

Привързаното родителство е чудесна идея. И едно от най-чудесните неща в нея е фактът, че позволява гъвкавост. Рамките са достатъчно широки, за да откриеш своя собствен път. Накратко повелята е следната: Довери се на бебето и остави инстинктът да те води. А не толкова кратко, това включва ранен контакт с бебето след раждането, незабавно откликване на сигналите и нуждите му, кърмене на поискване, изключително кърмене поне до 6 месеца, отбиване по решение на малкия човек, съвместен сън, носене, ЕБХ, практикуване на позитивна дисциплина. Всяко едно от тези неща е развито в отделна концепция и нито едно не е задължително. Защото, както казват Марта и Уилям Сиърс, един от основните принципи е: „If you resent it, change it!“. Естествено, по възможно най-мекия начин за всички. Ей затова ги обичам тези Сиърс-ови/!:)

Когато се роди дъщеря ни, не бяхме чували нито за д-р Сиърс, нито за привързаното родителство. Въпреки това, съвсем инстинктивно я отглеждахме в абсолютно съгласие с повечето му принципи. Тя беше кърмена на поискване, докато не реши сама да се отбие. Захранихме я, когато прояви интерес към храната на общата маса и никога, и до ден днешен, не сме я насилвали да яде нещо. В началото спеше в нашата стая, а по-късно и в нашето легло. Никога не сме я оставяли да се „нареве“ и винаги сме се стремели да разбираме състоянията, в които се намира и да я подкрепяме, а не да ги коригиране, отричаме и порицаваме. Беше лесно и естествено. Защото някакси нейните нужди и изисквания съвпаднаха с нашите възможности и желания.

Синът ни до голяма степен опроверга мнението, че „второто се гледа по-лесно“:) Вече имахме практически опит с едно дете и теоретичната подкрепа на доста книги(м/у които и тези на д-р Сиърс). Но нещата бяха...е, не бих казала по-трудни, но далеч по-енергоемки, отколкото с кака му.

Кърменето

Кърменето, освен полезно, е и много красиво и приятно изживяване. Така пише в повечето източници. Това беше и моето впечатление след първото раждане. Като една от привлекателните/макар и не основни/ екстри на кърменето се изтъква факта, че можеш да се наспиш. Бебето е близо до теб и когато има нужда, можеш да реагираш с кърмене, без да се разбуждаш напълно, т.е. кърмиш бебето в просъница или дори докато спиш. Това е така и работи...ако бебето се буди 1-2-3 пъти на нощ. Откакто се е родил, синът ми се буди на 40 мин., а в добрите периоди на час. /Е, има и щастливи дни, когато се събужда само по 3-4 пъти на нощ./ Самият факт, че си се събудил около 20 пъти за 10 часа, вече те кара да се чувстваш парцал. Въпреки огромното ми желание да отговарям винаги на неговите нужди, един момент осъзнах /не без помощта на мъжа ми, признавам/, че за всички ще е по-добре, ако понякога го оставям на татко му и отивам да спя в другата стая. Мисля, че се буди по-често и че е по-неспокоен, когато не го успокоявам аз, но...Таткото се справя добре с нощното усмиряване до определен момент. Когато малкият човек стане неутешим, идват и ме будят, за да го поема. Така имам поне 3 часа непрекъснат сън, което си е благодат. Знам, че това е период, който ще отмине. Просто при нас се оказа маааалко по-дълъг:)

Педагогическо захранване

ПЗ ме вдъхнови по няколко причини. Това е начинът на захранване, който се е практикувал до преди да се появят промишлено произведените бебешки храни. Всеки е чувал от баба си как бебетата са били захранвани с хлебец, потопен в бобена чорбица. Проведох кратко разследване как е бил захранен баща ми. Баба ми, на 84 год., ми каза: „Ми то тогава всички кърмехме, щото нямаше друго. Не съм му готвела специално, значи към годинка трябва да е бил, като съм му давала попарка. Преди това...къшейче да си смуче.“

Освен всичко друго, ПЗ ми звучеше и много удобно – нито купуваш пюрета, нито готвиш специално. Единственото условие е семейството да се храни здравословно. Което си е по-скоро плюс, отколкото минус.

В статиите за ПЗ особено внимание се обръща на микродозата - количество, приблизително равно на „една щипка“. Захранването започва след 6-ия месец, при проявен интерес от детете, като му се дават до 3 микродози от всяка храна, която пожелае от чинията на мама. Това е важно, за да може стомахчето на бебето да свикне с новите храни.

ПЗ ме уреждаше страхотно за около месец. После малкия стана неудържим – беше невъзможно да го ограничавам. Освен това дойде лято, а в нашето семейство през лятото караме предимно на салати. Все пак исках детето да има по-голямо разнообразие, а и не всички зеленчуци ми се струваха подходящи. Така преминахме на някакъв смесен вариант на хранене – понякога му давах от нашата храна, понякога му готвех отделно, а понякога и двете. Ще излъжа, ако кажа, че не съм му купувала от готовите храни... Все пак не винаги мога да се справя и с готвене, а предпочитам да сме навън, отколкото пред печката.

ЕБХ

Освен педагогическото захранване, естествената бебешка хигиена беше другото откритие на втората ми бременност. Да отгледаш бебе без памперси и да се научиш да усещаш нуждите му ми се стори вълнуваща идея. Всъщност, още с първото дете нещо ми цъкаше, че не може да е свръхнеобходимо детето да ходи с памперс минимум 2 години, щом поколения наред са били отглеждани без този атрибут. Но предпочетох да не се задълбочавам.

Бебето ме подкрепи в начинанието, защото след излизането от болницата стана ясно, че бялото му дупе не понася памперси. Да обаче, номерът с изпишкването над леген не ни се удаде. Тогава, както и сега, висенето във въздуха не му се нравеше и той протестираше бурно. Така че го държах по голо дупе или с обикновени гащички с тензух и гледах да използвам памперс за възможно най-кратко време.

В един момент реших, че ще му взема многократни пелени. Това също не се оказа удачен вариант. Просто, ако не бъдеше сменен веднага, човекът се обриваше и зачервяваше. Така че гащи+тензух са нашата работеща комбинация. Просто в този вариант веднага се вижда кога трябва да бъде сменен. Към 10 месец имахме много добри успехи – пропуските бяха съвсем минимални. Сега сме в период на регрес. Но поради наличието на автоматична пералня и липсата на килими у дома, това не ни притеснява.:)

И накрая...

Освен, че си падам по добри и цялостни концепции, никак не обичам да си давам зор. Смятам, че гледането на деца трябва да бъде удоволствие. Гледам на него като на възможност за получаване на нови знания и за акумулиране на много положителни емоции. По тази причина винаги нагласям концепцията според клиента, т.е. според нас с бебето:)