Words come easy

Не нося червено. По-точно, изобщо не носех червено до преди няколко години, когато двама мои колеги ме навиха да си купя червена/вместо черна/ риза са коледното парти. Хресвам червено. Просто бях абсолютно убедена, че този цвят не е за мен.

Тази моя неподлежаща на съмнение увереност датира от детските ми години. Тогава много често на мен и на братовчедка ми /на моята възраст/ купуваха еднакви рокли. За да се различават, все пак, на нея купуваха червени, на мен – сини. Веднъж попитах защо все на мен синьо. Отговориха ми, че на мен ми отива синьо, а на нея – червено. Моят детски мозък моментално преведе това послание като “на теб не ти отива червено”. И това важеше с пълна сила 25 години. Добре, че един ден човек среща приятел, който го поглежда в очите и му казва: “Аз съм дизайнер! Разбирам ги тия работи. Вземи си червената риза.” Words come out easy but sometimes stay too long.

Аз съм филолог /по душа, другото не е важно/. За мен, думите имат живот. Носят живот. Не случайно “в началото бе словото”. И е изключително важно как се използват думите. А когато става въпрос за деца, става още по-сложно. Защото децата нямат защита, нямат социален опит и приемат нещата буквално. Всичко, което им кажеш, за тях се превъща в истина. И после 25 години не носят червено.

Всеки път, когато чуя някой да казва на момченце “Я не плачи! Ти си мъж!” ми идва да отида и да му зашия един мъжки зад врата. И после да го питам защо мъжете толкова трудно изразяват чувствата си, а?!

“Не те ли е срам?!”, “Я се засрами!”, “Няма да плачеш, ти си голям/а”, “Еееее, голяма работа!”. Заредили сме се с огромен набор от кухи фрази, които използваме машинално. Просто, защото родителите/учителите ни са ги използвали. Или защото смятаме, че са безобидни и вършат работа. Но кухото има способност да кънти. И звукът да руши. Така че...по-кротко с думите, моля.

когато вие не гледате

когато вие не гледате...

аз скачам по леглата. абсолютно винаги, когато сме на на хотел “пробвам” леглата. пързалям се по парапетите. за сега само надолу. но тренирам усилено за Мери Попинз. винаги АЗ връщам количките в магазина. използвам случая да се засиля и да се повозя. пускам си неща като Beatles, Stones, Kinks, CCR и Брилянтин и пея с цяло гърло. а също и танцувам. мога да ви изпея “Коса”. фалшиво. почти съм сигурна, че мога и да го изиграя. вия срещу Луната. не, не се превръщам във върколак. да, почти на всяко пълнолуние. пробвайте! ободрява.

на пръв поглед не ми личи. но то е, защото вие не гледате ;)

И подскачам

17:30. Вървя по Графа. В едната си ръка нося магически жезъл, направен от празно руло тоалетна хартия и също такова от хартия за печене. От джоба ми стърчи огромен син помпон, а паталонът ми е омазан с пластилин, който трябва да изсъхне, за да се махне. Всяка, уважаваща себе си мацка, би ме изгледала с презрение...ако изобщо ме удостои с поглед.

На всичкото отгоре съм и ухилена. И от време на време подскачам... Обаче, до мен върви малкият Буда, Емил от Льонеберя, Йода, Макуин Светкавицата, Джак Спароу и още няколко – всички накуп. Той е притежателят на шапката със синия помпон, за която споменах по-рано. Като се има предвид, че е роден със Слънце в Близнаци, е напълно реално да съвместява толкова личности под един покрив. Освен, че вървим, водим задълбочен разговор. За градската среда и употребата на джедайски мечове за нейната украса.

Като всеки човек, който гледа деца, съм усвоила до съвършенство номерата на Наполеон – нямам никакъв проблем да пея “Зайченцето бяло”, да спя и да подреждам плановете за следващия ден по едно и също време. В случая водя високодизайнерски разговор с елементи на езотерични разсъждения за Силата и през главата ми преминават приятните картини от деня. Това е форма на почивка, абсолютно неразбираема за повечето хора, но при мен върши чудесна работа.

3 броя, съвсем перфектни малчугани... Почти перфектната локва... Ескалаторът... Метрото...ЕСКАЛАТОРЪТ!...Разстоянието Васил Левски – Раковски, взето за повече от час... Магически жезъли...Аладин и вълшебната лампа... Бели пеперудки... Батут под формата на матрак...

Ей така е минал денят ми – все едно съм се върнала около 30 години назад във времето. Затова вървя по Графа и се усмихвам. И от време на време подскачам...

преди края на годината

Ето го и 31 декември. За радост на едни и за жалост на други, светът не свърши. И тъй като краят се не види, хората правят равносметки... и/или дават обещания на себе си, а понякога и на другите...или просто споделят надеждите си, скрити под формата на новогодишни пожелания...

Аз пък искам да благодаря. Малко е изтъркано, но мисля, че точно това ми се иска да направя. Надявам се да не звуча като на церемонията на Оскарите... поне не много :)

И тази година не беше безгрижна, чудесна и обсипана с цветя, но все пак беше мааааааалко по-добра от предната. Надявам се тенденцията да се запази и за следващата. Бих била доволна.

Ще започна стандартно – със Здравко, Ния и Росен, на които искам да благодаря, че са моите най-големи учители, че ме подкрепят и че ме търпят!

Личното ми откритие за годината е Ванката. Ако е трябвало да премина през всичкия shit, за да открия Ванката, когото (уж)познавах от поне 5 години, тогава добре. Съгласна съм. Ванката беше моята опора, когато се чудех за какво да се хвана. Човекът, който ме пазеше да не се разпадна. Човекът, който питаше как съм, защото наистина искаше да знае дали нямам нужда от спешна помощ. И ако имах, се изявяваше като линейка. И не на последно място, Ванката трамбоваше София като кон с мен цяло лято. Някак неусетно свикнах първото нещо, което виждам, когато си пусна компютъра сутрин, да е неговото “Добро утро!”. И това ми дава учещането, че денят е тръгнал както трябва, независимо, че посоката все още е неясна... Благодаря!

Като съм почнала с Корпуса за бързо реагиране, редно е да добавя Мила и Габа. Ангелите на Чарли ряпа да ядат! Никой не може да се сравни с Мила и Габа в кризисна ситуация. Дори, когато си мислиш, че сърцето ти е разбито на хиляди парченца, а въздухът е толкова студен, че вдишването му е опасно за живота, тези двете ще намерят такава невъобразима гледна точка към ситуацията, че слънцето ще те огрее, а шевовете от сърдечната операция дори няма да личат. За Коледа Мила ми подари картичка, направена лично от нея – 2 баби седят на пейка, а третата скача на дама. Искрено се надявам тази картичка да е пророческа! Обичам ви!

Искам да благодаря на Андро за това, че винаги бе до нас, без да задава въпроси, без да се оплаква и без да осъжда. А също и за кафето в неделя сутрин, което се превърна в любим ритуал на 3/4 от семейството. Надявам се новата година да му донесе всичко, което си е пожелал!

Естествено, искам да благодаря на мама, която ме подкрепяше както винаги досега. За майките, каквото и да кажеш, винаги е малко... И моята не прави изключение!

Искам да благодаря на брат ми и на Ива за загрижеността, както и за плодовете, които носеха в болницата. А също и за това, че са поели голяма част от задълженията по грижата за бабите. Надявам се да са щастливи във всичко, което правят през новата година и да им върви!

И още...

благодаря на Делчо и Елчо за съботите/неделите, прекарани в абсолютно безвремие,

на Николай, Мария и Мила за смеха и за Баумакс,

на Бойко и Мегата, че въпреки личните трудности, не ни забравят,

на Били за приятелското рамо, за операта и за удоволствието да работим заедно,

на Ивайло (наричащ себе си “Зли”), че дочака да се видим, а също и за бирата,

на Качо за глупостите и умностите, които си говорим и за Джеси Джей,

на Петър за 7-те рилски езера,

на Елото за нестихващия оптимизъм и затова, че ни докара от морето,

на Калоян, че беше психиатър, психолог и най-вече добър приятел,

На Насето и Митко, че не се отказват от идеите си и от това да ме включат в тях,

на Бояна за силата и енергията, които са заразителни...

И мисля, че вече е време да спра, защото рискувам да не ми стигне годината. Сигурна, че изпускам още много хора. Все пак, надявам се да няма обидени, защото всички са в сърцето ми.

И накрая, като гледам написаното, мисля че е редно да благодаря на Вселената /Бог/ Съдбата/ кой-както-го-нарича, че имам толкова хора, на които да благодаря!

Пожелавам една великолепна Нова година на всички!

Плановикът Теофраст

В библиотеката на родителите ми имаше книга с такова заглавие. Не помня кой е авторът. Така и не я прочетох. Но името и ми се е заболо в главата и се сещам за нея винаги, когато някой започне да планува усърдно.

Плановете са интересно нещо. По принцип, няма лошо човек да има план. Някакъв. Стига да не очаква нещата да се случат абсолютно както ги е планувал. Най-малкото защото не е възможно винаги да имаш най-добрия план. Или както казваше един мой любим учител, “ако сме перфекционисти, винаги ще сме нещастни.”

Аз обичам да планувам. Може би така са ме научили – да съм подготвена за нещата, които предстоят. Възможно най-подготвена. Планът и неговото изпълнение бяха изключително важни за мен. Изпадах в драма, ако нещата не се случваха, както съм ги подредила в главата си. Вероятно за това ми се е паднало 90% от приятелите ми винаги ужасно да закъсняват за срещи, а мъжът ми да е човек, за който плановете и времето са тотална химера.

Но разбира се, най-големият шамар срещу инатливото ми плануване го зашлевиха децата. Както не веднъж съм казвала, “децата ни се дават, за да ни начукват канчетата”. :) Само да спомена, че и двамата са родени преждевременно... Като всички деца имат изключителната способност да се разболяват в най-неподходящото време, да заспиват, точно когато трябва да излезете и да не искат да спят, когато сте решили, че ще се измъкнете по терлици, оставяйки ги на баба им за 2 часа.

При всички гореизброени фактори, имах 2 варианта:
1. да живея във вечната драма на провалените си планове
или
2. да приема , че плановете са нещо пожелателно и ако се изпълнят е супер.

Не беше лесно. Първите 7 са важни! Обаче, в един момент на човек му минава през главата, че трябва повече да се грижи са собственото си спокойствие и по-малко за точното изпълнение на плановете си. Поне на мен, в ролята на човек, ми мина тази мисъл. И се задържа достатъчно дълго.

Така, че когато онзи ден ни се счупи колата и провали плануваното от миналата седмица гостуване у едни чудесни хора, вместо да се вбеся и да ми провисне носът, купих 2 шарана и поканих 4 души у нас на гости...всъщност поканих 5, но единият отказа. И така почти непланувано си прекарахме чудесно. Благодаря за което:)

А тази сутрин се сетих как като чуели “Аз имам план!”, ангелите се смеели най-звънко и написах цялото това безсмислено излияние. Моля, да ме извините за което!

Вогоните* и предучилищното обучение

Дъщеря ми ходи на детска градина – 2 години в частна и 3 в държавна. Частната не я обсъждам, защото нарочно избрахме такава, в която децата се гледат като вкъщи. След 2 години обаче, по ред причини се наложи да я преместим в държана градина.

Няма да описвам драмата, в която попаднахме. Само ще кажа, че дъщеря ми беше нон-стоп болна. И не, не е от вирусите сред многото деца – за 3 години все щеше да се адаптира към циркулиращите микроорганизми! Така че като ми заговори зам. министърът за качеството и условията в държавната детска градина и ми излиза пяна през ушите. Очевидно тези по ръководните постове са пропуснали да забележат някои неща:

1. Групите са препълнени.
2. “Леличките” постоянно се сменят, поради изключително доброто заплащане. В групата на дъщеря ми половин година нямаха помощник-възпитател. После дойде една изключително мила жена, която работеше цял ден и помагаше и на двете групи. Е, колкото и да е добронамерена, работлива и чувствителна към нуждите на децата, все пак не е Шива!
3. Поради факта, че децата са много, а учителката една, свободната игра е сведена до минимум. Не е възможно един човек да опази 30 деца, пуснати да беснеят на воля. Затова всичко е организирано и под строй. И това е добрият вариант. Лошият е – зомбита пред телевизор.
4. Децата в трета група имат повече учебни помагала, отколкото аз съм имала в 4 клас! Програмите по които се работи няма да ги обсъждам – те са разнообразни и все адекватни. Обикновено включват седене в кръг на столчета или седене на маса.
5. Храната – единственото ѝ хубаво нещо е, че е контролирана. Изисквания има, но пари няма. Да се оправят директорите както могат. Ако пък имате късмета да сте семейство вегетарианци или пък детето ви да е алергично към нещо, шансът да се съобразят с вашите изисквания е почти равен на нула.

Това са само някой от най-общите неща, които не ми се струват редни в детските градини.

Конкретно в нашата градина “случихме” на учителка. Децата на 5 годни пишеха букви. Пчечатно! Никой не следеше по какъв начин се изписват буквите. Никой не ги учеше и как се свързват. Но това не пречеше на учителката да диктува изречения: “Аз обичам зимата.” И тези, които не се справят бяха коментирани пред всички и заплашвани, че в училище ще имат само двойки, защото са мързеливи. Със смятането положението беше подобно. Дъщеря ми поради постоянното си боледуване, отсъстваше 2/3 от времето. В момента, в който се появеше, се оказваше, че е некадърна, мързелива и глупава, защото е изостанала с материала. Макар и казано не по този начин. Но това беше посланието, което тя получаваше непрекъснато. Съответно, детето живееше в непрестанен стрес, с убеждението, че с нищо не се справя. Говорили сме многократно с учителките – ефект нямаше. От един момент нататък, просто не ходеше на детска “поради семейни причини” или с бележка от лекар.

Ако това се случваше само в нашата градина, бих казала, че такъв ни бил късметът. И толкова. Уви, от разговори с познати и приятели, а и с преподаватели в детски градини, се оказва, че това е масово явление. И изказвания от рода на “Айде, сега! И ние сме били така, че даже и бой сме яли в градината, пък нищо ни няма! ” никак не ги намирам за убедителни.

Не съм съгласна, да бъда задължавана да подлагам детето си на подобно нещо. От 4 годишна възраст.

Не съм съгласна единствената ми друга алтернатива да е частна градина с такса между 600 и 800 лв/месец.

Не съм съгласна да ми се отказва смислена алтернатива, като родителски кооператив с довода, че тя не може да осигури качествена храна, хигиена и обучение.

Някак не ми се вярва държавата да е по-загрижена за здравето и обучението на децата, отколкото родителите им. Вероятно има и такива случаи. Но родителите, заели се с нелеката задача за създадат и поддържат кооператив със сигурност не са от тях. И онези, които нямат сили и възможности за кооператив, но си гледат 4 годишните деца у дома, защото са избрали това съзнателно, също не са от тях.

Но е по-лесно да си сложим капаците на очите, да си запушим ушите и да се правим, че не забелязваме. И така 5 години. Защото точно от толкова години, инициаторите на алтернативата “кооператив” чукат по вратите на разни институции и искат заедно с тях да създадат стандарт за кооперативите. За да може да има гаранция за хигиената, храната и обучението на децата. За да има сътрудничество и взаимна полза. Защото кооперативите са гъвкави – днес ги има, утре ги няма, днес са тук, утре на друго място. Не изискват средства и място като едно ОДЗ. Но пък имат нужда от подкрепа. Държавата обаче предпочита да строи. Нищо, че докато построи достатъчно детски градини, всъщност ще има нужда от още училища. А раждаемостта вече спада... Не знам какво повече да кажа, освен да перефразирам една приятелка: “вогонска* им работа!”

*За незапознатите с “Пътеводител на галактическия стопаджия”, вогоните са гущероподобни зеленикави двуметрови брутални оскърбления към природата, които се занимават предимно със строежи на магистрали и пишат най-бездарната поезия във Вселената.

ах, тази дисциплина

Мислех, че темата за образованието ще ме подмине тази година, но...не било писано :)

Поводът – един разговор и ей тази статия.

Макар да смятам, че наблюденията са точни, за мен изводите и предлаганите мерки са леко погрешни. Защо? Защото лекуват симптома, а не причината.

Вярно е, че когато в 9 сутринта отивах на работа, срещу училището децата /12-13 год./ пиеха бира. Но да започнем от това, кой им продава тази бира? Нали е забранено да се продава алкохол на лица под 18 години?! Кой им продава цигарите, които пушат? Някой санкционира ли го този, който продава? И несанкционирайки ги, какво послание предава на останалите членове на обществото, в частност децата?

Това е само един пример. Може да има още много. Поведението на децата отразява неспособността ни да реагираме на новите условия. Като родители, като съседи, като членове на обществото. Училището не е лек за недъзите на обществото, то е огледало.  Ако децата се държат като че са господари на Вселената, вероятно родителите им също го правят – вкъщи, в офиса, на пътя, в магазина.

Да, правила трябва да има. И наказания за неспазването им също. Защото без санкция, няма смисъл от правилата. Въпросът е какви са правилата, а също и какви алтернативи даваме. Това ми напомня за примера с децата в детската градина: ако едно дете тича и му кажеш “Не тичай!”, то не знае какво да прави и е много вероятно да продължи да тича, защото не вижда алтернатива. А не защото е лошо, невъзпитано, недисциплинирано и иска да ти скъса нервите. Но ако му кажеш “Ходи бавно”, вероятността да изпълни предписанието е много по-голяма. Ако пък добавиш и причина, поради която да го направи, нещата стават съвсем различни.

За мен, желанията за “оценка за дисциплина”, “намаляване на поведението” и подобни са равносилни на “Не тичай!”. Без останалата част, обаче, те се обезсмислят.