Направи си сам

М. /от майстор/е злият гений на нашето жилищно пространство – негов дизайнер, конструктор и изпълнител. Като всеки гений – зъл или благ – менията за М. са диаметрално различни. Ние, които не го познаваме, но живеем в резултата на неговия неуморен труд, често го пустосваме и редовно го обвиняваме за несполуките около наложителните ремонти. Неговите /сега наши/ съкооператори, вероятно впечатлени от харизматичната му личност, го славят като инициативен, креативен и трудолюбив. Едва ли някога ще разберем каква е истината...

Все пак трябва да отбележим, че в годините на див(н)ия соц достъпът до разнообразни и качествени материали беше силно ограничен и обикновено се осъществяваше по така наречения “втори начин”. Това, обаче не е било в състояние да спре един неспокоен дух, пълен с идеи.

Като начало, всички стени в апартамента, които могат да бъдат преместени, са били преместени. А това значи, че са се отървали само външните и стената с комините. Стената на детската е преместена с един метър навътре, за да се отвори място за вграден гардероб в коридора. “Преместена” не е точната дума – тя е премахната. За стена служи халтавата стена на вградения гардероб.

Най-голямата реконструкция е преместването на кухнята на мястото на единствения балкон. Това решение може да ви се струва странно, но то има идеалната цел да увеличи броя на стаите. С тази малка рокада обикновеният двустаен апартамент се превръща в тристаен. Без балкон. Но на кого му пука, след като в замяна получава бар в хола и една миниатюрна, кокетна спалничка.

Това преместване има няколко последствия. Първо, кухнята, колкото и да е кокетна, се оказва твърде малка за спалня. Тук на помощ идва старият номер с местенето на стените с по един метър. Та малката стаичка порасва за сметка на големия хол. Както вече знаем, това не е проблем да се преглътне, защото в хола има бар! Освен това, не е преместена цялата стена – около метър си остава на същото място, за да може да се отваря врата на хола. Това прибавя още една артистична чупка в хола, оформяйки чудно местенце за кош с играчки или с пране или в краен случай за баскетболен кош, зад вратата. Второ, канализацията трябва да бъде пренаредена. Така, една тръба с немного голям диаметър, но затова пък с абсолютно неподходящ наклон, минава през цялата дълга стена на хола. Поради това състояние на нещата веднъж годишно се налага професионално чистене на въпросния канал. Ноооо...айде бара вече няма да го споменавам, че взе да става досадно! Трето, в малката стаичка има една тръба, остатък от бившия канал за мивка, която си стърчи под прозореца. Запушена е с гумена тапа, поради липса на по-добри идеи. Въпросната тръба е много важна, защото тя е входът през който се чисти дългия, малконаклонен канал. За всичко е помислено!

Последно ще спомена една малка хрумка като построяване на гардероби и шкафове, използвайки стените и пода, така че да не могат да бъдат местени. Все пак къща се прави веднъж за винаги, а и икономията на материали не е за пренебрегване.

Сега, може би ще зададете логичния въпрос: “Защо, аджеба, живеете там вече 10 години?”

Е как защо?! Защото има бар!;)

той

той е човекът, втренчен в компютъра

той е човекът, заспал на дивана

той е човекът, който не обича морето през лятото

той е човекът със смешната шапчица

ние с него нямаме skype

нито Facebook

за телевизор изобщо не говорим

ние с него нямаме брак

ние с него имаме семейство

ние с него нямаме къща

ние с него имаме дом

ние с него имаме принцеса

и автомобилен състезател

той е човекът, който вижда мен

той е човекът, който ме сменя при нощните бдения

той е човекът, с когото морето е прекрасно

той е човекът до мен

Ранология

Напоследък се изписа много по повод грубото отношение в родилните домове и травмите, които то нанася. По този повод, реших да споделя част от една книга, която чета. Книгата е тази.
 

"Създали сме нов език за интимен разговор, който аз наричам „ранология". Сега използваме споделянето и размяната на своите рани като разговорна субстанция, като слепващо вещество, което свързва двама души. Превърнали сме нашите рани в нещо като разменна монета за общуване, която използваме, за да контролираме ситуации и хора. Неизброимото число поддържащи групи, чието предназначение е да помагат на хората да надживеят своите истории на изнасилване, кръвосмешение, наркомания, побой, споменавам само някои, тъй като списъкът е дълъг и ще ни помогне само да умножим понятията в ранологията - са нашият съвременен език за близост......

Пътят към изпълненото със сила сърце

Излекуването е просто, но не е лесно. Етапите са няколко, но изискват голямо усилие.

Етап 1. Отдайте се изцяло на лечение на целия път до източника на болката. Това означава да обърнете поглед навътре към себе си и да опознаете своите рани.

Етап 2. Веднъж озовали се „вътре", определете своите рани. Не са ли вид енергия в настоящия ви живот? Ако сте превърнали своите рани в енергия, може би се страхувате да оздравеете. Постарайте се да разберете защо. Докато разпознавате своите рани, нека някой да ги наблюдава, като същевременно констатира тяхното влияние върху вашето развитие. Нуждаете се от поне един човек - терапевт или може би приятел, който е в състояние да работи с вас по този начин.

Етап 3. След като веднъж сте определили своите рани, наблюдавайте как ги използвате, за да влияете и дори да се налагате на хората около себе си, а също и на себе си. Казвате ли, че не се чувствате добре заради тях, за да отмените среща примерно, когато всъщност се чувствате прекрасно? Манипулирате ли някого, казвайки, че неговите постъпки ви напомнят за родителите ви? Позволявате ли си да зарежете нещо или изобщо не правите опит да започнете, като се оправдавате със своето минало, и така, подпомагате депресията? Страхувате ли се, че оздравявайки, ще се лишите от близостта си с определени хора в своя живот? Боите ли се, че един ваш избор в полза на излекуването ви, ще ви наложи да изоставите известна или дори по-голямата част от живота, с който сте свикнали? Това са въпроси, към които трябва да се отнесете честно, защото те са най-важните причини, поради които хората се страхуват да оздравеят.

Наблюдавайки себе си през целия ден, обърнете внимание на думите, които подбирате, на използваната от вас терапевтична терминология; забележете доколко добре владеете ранологията. После формулирайте нови модели на взаимодействие, които не разчитат на енергията на раните Променете своя стил, включително начина, по който разговаряте със себе си. Ако промяната се окаже трудна, признайте, че често пъти е много по-лесно да се разделим със спомена за мъчителното преживяване, отколкото със силата, която черпим от раната си. Човек, който не може да се откаже от тази сила, е зависим; от този вид зависимост също не е лесно да се откажем. Не се страхувайте да търсите терапевтична помощ за преодоляване на този етап или на някой от другите.

Етап 4. Открийте доброто, което може да произлезе или е произлязло от вашите рани. Живейте с чувство на признателност и благодарност. Започнете някаква духовна практика и се придържайте строго към нея. Не бъдете нехайни към избраната духовна дисциплина.

Етап 5. Веднъж затвърдили чувството на признателност, можете да приемете предизвикателството прошка. Привлекателна на теория, прошката е крайно непривлекателен индивидуален акт за повечето хора, главно защото истинската природа на опрощението остава неразбрана. Прошката не означава просто да кажеш на човека, който ти е навредил: „Всичко е наред". Повечето хора така гледат на прошката. По-скоро тя е сложен акт на съзнанието, който освобождава психиката и душата от потребността да получим лично възмездие и от представата за себе си катожертва. Тя е нещо повече от оневиняване на хората, причинили нашите рани. Опрощение означава отказ от влиянието, което мисълта, че сме жертва, упражнява върху нашата психика. Освобождението, което прошката носи, е част от прехода към по-висше състояние на съзнанието — не само на теория, но и по отношение на нашата енергетика и биология. Всъщност резултатът от един истински акт на опрощение граничи със свръхестественото. По мое мнение съдържа енергията, която ражда чудесата.

Преценете какво трябва да направите, за да простите на другите - и на себе си, ако е необходимо. Ако трябва да се свържете с някого за заключителен разговор, убедете се, че не носите в себе си обвинително послание. Ако е така, не сте истински готови да простите и отминете. Ако трябва да споделите своите заключителни мисли в писмо, направете го, но и този път трябва да сте сигурни, че намерението ви е да отзовете своя дух от „вчера", а не да изпратите още едно гневно послание.

Накрая участвайте в официална церемония за себе си, в която отзовавате своя дух от миналото си и се освобождавате от негативното влияние на всички свои рани. Независимо дали предпочитате ритуал или молебен, изпратете своето послание за опрощение по „церемониален" начин, за да положите ново начало.

Етап 6. Мислите ви да бъдат изпълнени с любов. Живейте в състояние на признателност и благодарност. Канете промяната в живота си, дори само чрез своята нагласа. И непрекъснато си напомняйте посланието на всички велики духовни учители: Нека духьт ти пребивава в настоящето. Както е казал Иисус: “Остави мъртвите и се заеми с живота си". И както е учел Буда: “Има само настояще.”

Интересното при лечението е, че в зависимост от това, с кого разговаряте, можете да стигнете до убеждението, че или няма нищо по-лесно, или няма нищо по-сложно."

Виновен ли е Пирогов?

Ако някога сте пребивавали в болница, сигурно ви е направил впечатление сутрешния парад, наречен визитация. Особено впечатляващ е в деня от седмицата, когато го предвожда Професорът! Тогава санитарките са толкова грижливи, че дори забърсват шкафчетата. Пациентите биват предупредени, а ако се наложи и навикани, да си приберат абсолютно всичко в шкафчетата и под леглото, да си опънат чаршафите добре и да чакат по леглата в бойна готовност.

Напрежението цари в стаите доста време, защото както подобава на високопоставени лица, Професорът обикновено закъснява. Все пак има важни професорски дела, освен визитационни такива. Накрая вратата отривисто се отваря и със стегната походка влиза Професорът, следван благоговейно на почетно разстояние от останалите лекари. Професорът не се представя, но слуша внимателно и съсредоточено това, което му четат колегите относно пациента. Ако няма нужда от поглеждане или попипване, пациентът си остава едно безгласно трето лице, което визитиращите си обсъждат.

Разбира се, има и Професори–веселяци, които поздравяват, разведряват пациентите и разчупват напрежението, но дори за тяхното идване подготовката протича по същия страхопочитаещ начин.

Визитационният парад, предвождан от главнокомандващия, е само най-високата точка на военния порядък в нашите болници. Тук действат строги и неотменими правила, основното от които е, че редът е над всичко! Не съм анархист, но все пак за да спазваш реда, трябва поне да си запознат с него. Запознаването, обаче не се поема от Здравната каса, поради което е задължение на пациента. Предполагам, че на работещите от години в системата им се струва невероятно, че току-що пристигналият болен не е наясно с логичните правила в отделението.

Йерархичният принцип е много важен – тези отгоре натискат тези отдолу – и накрая пациентът се оплаква от санитарката. Колкото по-горе си, толкова повече имаш право да изказваш мнение и да задаваш въпроси. Тъй като болният е най-долу по веригата, той има право да мълчи и трябва да изпитва доверие, без да задава въпроси. Защо ли? Защото човекът с бяла престилка е учил 6 години + още толкова е специализирал и си знае работата. А пациентът може да се е разболял, но има друга специалност/ако изобщо има висше/. Така че няма какво да пита, защото и без това нищо няма да разбере, ако му се отговори. Заповедта си е заповед - тя не се обсъжда, още по-малко пък се оспорва!

Чудя се, дали ако началото на болничното лечение в България беше започнало с християнски лечебници, а не с военния хирург Пирогов, положението щеше да е друго?

Застудяване

Както казва един водещ, “ако имате баба, сега е моментът да я послушате”. С други думи, да си сложите шапка на главата и особено на ушите, ръкавици на ръцете и блузка, която да закрие прекрасната обеца /баба ви едва ли ще я нарече „пиърсинг“/, пробляскваща съблазнително на пъпа ви. Процедурата включва и пола, която стига поне до средата на бедрото и топли чорапи.

Баба може и да не е чувала за китайската концепция за болестите, но пък д-р Ван Циенцюн веднага би се съгласил с баба. В едно интервю въпросният китаец споделя, че много болести се получават в резултат на „натрупване на студ“ в тялото. По негови наблюдения западният човек се обличал изключително несъобразено с времето и затова боледувал по-често.

А такааааа... Синът ми /на година и 5 месеца/ придоби навик да се измъква ловко, докато го преобличам и да тича гол и бос из цялата къща. Естествено, придобиването на този навик съвпадна с рязкото падане на температурите и закъснението на Топлофикация да отреагира адекватно с пускане на парното. Баба му не може да се справи с него, въпреки че внимателно и настоятелно му обяснява защо не бива да тича бос по плочките в кухнята и да посяда ухилен в хладилника. Съмнявам се и д-р Ван да успее да се справи с него... За сега ми остава да се надявам, че студ в неговото тяло не би могъл да се натрупа, защото той тича толкова бързо, че студът едва ли ще го настигне. Освен това се смее толкова заразително, че всички лошотии се разбягват.

Междувременно, в името на добрите отношения между Изтока и Запада /ако приемем че тук сме „запад“/, днес посетих един магазин с безброй много шапки и шалове. Положих доста усилия, за да не си купя 5-6 шапки и около 10-ина шала. Справих се само с 2 шапки и един шал за мен, един страхотен, сладурски, много пуФкав и много розов шал и една още толкова розова шапка за Ния и едни скромни ръкавички за баба и. Роско спеше в количката, но той така или иначе избягва студа.

my personal guru ;)

standing on the rock of conscienceness

lifting a leg in the air

like a stork carrying a baby

you brought me THERE

smiling at my two angels

waving a wand for the pair

like a sun dazzling a blackbird

you got them stare

coming when needed

going at night

always cheering

my secret might

Пробив в духовния климат*

Отдавна, мнооого отдавна, когато ICQ беше още пеленаче, а в офиса 15 човека влизаха в Интернет през dial-up, един от 7-те ми контакта в Q-то неочаквано ми зададе странен въпрос:

znaesh li kakvo e reiki?

Кой? Аз? Ти бъзикаш ли ме?! От маса години прекарвам лятото на палатка и с раница на гръб – много ясно, че знам какво са рейки!

Човекът искрено се смя. Каза, че трябвало да очаква този отговор от номадската ми персона, но всъщност имал предвид “лечение с ръце”. В главата ми изплува образ на книга със светещи ръце на корицата от онази част на книжарницата, която старателно избягвах на път за рафта с фентъзи. Дааааа, чувала бях...

Чичко Google не съществуваше, така че поразпитах леля Altavista. Попрочетох това онова и се зачудих защо ли не преместят тия книги във фентъзи секцията?! Семенцето, обаче беше посято:)

Почти 2 години по-късно, когато въпросният приятел се върна от далечната земя, в която пребиваваше, се срещнахме. Не беше ставало дума за Рейки от онзи разговор, но щом ми се обади да се видим, автоматично си помислих, че ще го поразпитам за тая чудна работа. Разпитът не се получи – имаше други хора, а и той ми демонстрира нещо, което после стана ясно, че било Су-джок. Изобщо, моите приятели са пълни с изненади...

Времето ми минаваше неусетно и блажено, както може да минава само времето на един ненатоварен с особени отговорности индивид. Основните въпроси, които ме вълнуваха рядко бяха по-различни от “Къде ще пием довечера?” и “Какво да направя, за да спре да ме цепи главата тази сутрин?”. Фентъзи-то заемаше все по-малко място в моя живот, но що се отнася до онази литература, все още минавах по обиколното.

После се роди дъщеря ми.Тук бих могла да напиша есе от около 100 страници на тема “Дъщеря ми – моят най-голям духовен учител”, но няма да го направя. Само ще кажа, че проблемите, с които се сблъскахме покрай преждевременното и раждане, ме извадиха постепенно, но твърдо от реката на безхаберната инерция, поставиха ме на друг път и ми биха един здрав шут за начална скорост. Щеше да е хубаво, ако просветлението ме бе ударило по главата /по възможност докато спя/ и ме бе светнало как точно стоят нещата, за да мога да продължа смело и без съмнения напред. Но не стана така.

Първо открих чигун/with a little help of my friends :)/. Убедена съм, че именно тази китайска гимнастика бавно, ненатрапчиво, но по нетърпящ възражения начин, изчисти погледа ми. Започнах да гледам по-внимателно и по друг начин както на себе си, така и на всичко случващо се. После дойде хомеопатията. Тя пусна колелото по нанадолнището и вече нямаше кой да го спре. Месеци наред влизах в книжарницата само, за да навестя рафтовете с книги за лечение. Естествено, редовно преоравах и интернет.

Един ден, някак без повод, една колежка сподели, че бавачката и била рейки мастър. Часовникът зацъка. При поредното посещение в книжарницата си купих “Рейки за цял живот”. Просто не можех да не я купя... нищо, че на корицата не бяха онези светещи ръце. След известно време се оказа, че хомеопатът ни също е Рейки. Все по-често се натъквах на Рейки. Реших да се запиша на курс и редовно проучвах възможностите, но все нещо не ме уреждаше.

Докато се помотвах с летящи идеи за Рейки курс в главата, в бг-мама се появи тема “Рейки”. В началото не бях очарована, но после там започна да пише жена, която много ми допадна. Следях нейните мнения не само в тази тема, но и в други, в които пишеше. Писах и по съвсем различен въпрос. После я помолих за координати на Рейки лечител в София, защото тя не беше от тук. Синът ми, тогава на 5 месеца, беше много неспокоен и аз бях решила, че Рейки може да помогне. Тя се отзова. Все пак, малко бях пропуснала факта, че за енергията няма разтояния.

Това беше моят учител. Знаех го още, когато зададох първия си, несвързан с темата, въпрос. Въпреки това продължавах да се разсейвам успешно с търсене на подходящия курс/човек. Колкото повече се разсейвах, толкова по-често един възмутен вътрешен глас ми казваше, че не може да чака. Накрая, на ръба на скандал, моето недоверчиво, анализиращо и вечно-отлагащо Аз се предаде.

Получих своята инициация в един прекрасен, слънчев, съботен следобед. Дистанционно. По време на сеанса видях мастера си и почувствах неща, които едва ли бих могла да опиша. До края на деня имах чувството, че летя. Цялото ми същество се усмихваше. Знам, че съм в началото на едно ново пътешествие. Без раница и без палатка, но с Рейки.

* Ако сте пребивавали в София в началото на 90-те, не може да сте попуснали плакатите за посещението на един йога/не помня кой/, разлепени из целия град. Заглавието "Пробив в духовния климат" така се е забило в главата ми, че просто не можех да не се възползвам от него:)