“Айде ставай, че трябва да излизам!”
Ръбът в гласа му ме сръга в ребрата, а тонът му тип “фелдфебел” изрита тежките ми клепачи нагоре... или поне единия. Преждевременно излизайки от съня, мозъкът ми работеше на бавни обороти. А също и на прескоци и завихряния. “Ама чакай... как...защо... егати! Не е истина!” Успях да вдигна глава, колкото да установя, че се е изнесъл от стаята. Уф, кво му стана на тоя?! Лицето ми се приземи върху възглавницата. Все пак дишането е по-важно от наместването на действителността, така че престоят ми в това положение беше кратък.
Провесих босите си крака в студа, лишен от завивка. Поне се беше сетил да остави чехли до леглото. Или може би това си бяха чехлите, които ми е дал предната вечер. Ама аз имах ли чехли, изобщо?! Явно виното или недоспиването, или и двете ме пердашеха с личните си чехли по главата. Повдигнах вежди в последен опит да прекроя настоящето в по-удобна форма, обух нещастните чехли и тръгнах към банята.
В чантата си винаги носех четка за зъби, така че в тази утринна гадост поне зъбите ми щяха да цъфтят в свежест. И това, ако не е оптимистично...Докато плискането с вода бавно възвръщаше способността ми да държа очите си отворени, събитията от предната вечер се опитаха да дадат обосновано обяснение на ставащото тази сутрин. Не успяха.
Предният ден беше неделя. Обичам изнасящия се към вечерта, есенен следобед на софийския център. Мотах се безцелно и щастливо като листо, следващо спиралата на вятъра. И някъде там, по тази слирала, точно преди завоя, на Шишман налетях на него. Прибираше се от някъде, носеше печено пиле. Ако познаваш някого почти от дете, носиш печено пиле и имаш прекрасно вино вкъщи, а на всичкото отгоре срещнеш въпросния някого точно пред мястото на което живееш, това очевидно е знак от съдбата. И съдбата ти казва, че е дошло време двама приятели да прекарат една чудесна, смешна винено-пилешка вечер. А кой смее да противоречи на старата госпожа /съдбата, имам предвид;)/?!
Вечерта се изнизваше, виното също. Естествено, че можехме да си говорим, без да спрем, поне още 2 дни. Но неясно как към 3 сутринта рeшихме, че е време за лягане. Той ми подаде една пижама, за която твърдеше, че е запазена само за специални гости. Освен пижама, от същото място извади и една ракия, също limited edition, единствено и само за very special guests. Виното ни беше развеселило, ракията ни приспа скоропостижно.
В цялата история единственото, за което се сещах, че би могло да предизвика сутрешното му поведение, е че след толкова алкохол вероятността да хъркам е съвсем реална. Но пък, колкото и да беше изтънчен слухът му, все пак и той не пи минерална вода. Плиснах за последен път лицето си с баналното заключение “не ги разбирам тия мъже” и с твърдото решение да се изнеса възможно най-бързо, пък после ще видик какво ще го правим това приятелство.
Съблякох пижамата limited edition. Навлякох дънките и с чанта на рамо се запътих да открия стопанина, който след жестокото ми събуждане и нелюбезната заповед да изчезвам се беше покрил незнайно къде. Влязох в стаята, където бяхме прекарали вечерта. Есенното слънце ме заслепи. Не го виждах, но чух онзи добре познат смях: “Чай или кафе?”. Чантата ми тупна на пода, а аз едва не я последвах. Аплодисменти за момчето, което ми направи закуска! Масата беше перфектно подредена и отрупана с всичко, за което можеш да се сетиш и да поставиш под надпис “закуска”. Мисля, че единствената причина, поради, която не беше врътнал десетина палачинки, бе че се бях приготвила твърде бързо.
По принцип не закусвам. Но тогава изведнъж огладнях. Не просто за храна с кафе, а за още половин час от онова, неуловимото, което се разлива в артериите и те топли, когато се почувстваш сам, нещастен и отровно зелен.
Какво му трябва на човек? Сритване в ребрата и маса, подредена за закуска :)
