Вкъщи тече ремонт. Лепя лайсни на вратичките на гардероба. Седя си на пода и усещам как една топла вълна се излива от мен. Отивам до тоалетната – твърде много е, за да е нещо друго, освен околоплодни води.
Мъжът ми се е върнал от работа и говори по телефона в другата стая. Влизам и му съобщавам новината. Реакция: „Ама как?! Не е ли рано?”. Ами рано е – 35 г.с., но това е положението.
Контракциите ми са на около 5 мин., но абсолютно безболезнени. Обаждаме се на лекаря. Казва да си приготвя багажа и да му се обадя след 2 часа.
Започвам да се мотам напред-назад. Изобщо не мога да се сетя какво трябва да взема в болницата. Но затова пък се сещам, че нямам снимки с голям корем и следва около 30 мин. фотосесия. След това, мъжът ми заявява, че е бил многократно в болница и ще ми помогне с багажа. Докато се помотваме и ровичкаме из бг-мама, за да сме сигурни, че багажът отговаря на списъка, който някъде там съм срещала, 2-та часа минават. Докторът казва, че няма да дойде, но ние да отиваме в МД.
Тръгваме. Неизвестно защо и двамата решаваме, че е супер необходимо да имаме памперси за бебето и то веднага. По това време не са много аптеките, които работят. Още по-трудно се оказва да се намерят памперси за новородени. Но ние не се отчайваме – пробваме аптека, след аптека. Накрая на Орлов мост ни изнамират някакви насипни количества. През цялото време и двамата сме супер спокойни, занимавайки се с безумни неща, все едно имаме цялото време на света. Аз си пея весела песен от някаква реклама – професионална деформация. Водите ми продължават да изтичат на талази от време на време. Все ми се струва, че трябва да свършат вече, ама не! Стоя си в локвичка и си тананикам. Навън вали лек дъждец.
Пристигаме в МД. Посрещат ни шайка студенти, които са доволни, че ще има с какво да се занимават в нощното дежурство. Веднага започват да попълват документи. Появява се старшата акушерка и вдига скандал, че са започнали без нея. Скъсва попълнените документи и започва да ми задава всички въпроси за втори път. Така, де! Трябва да се спазва йерархията! Студентите се хихикат. Аз, неизвестно защо не се изнервям ни най-малко. Сигурно защото няма за къде да бързам или пък защото природата си знае работата и действа усърдно върху психиката ми. Дори неприятната реплика за това, че не сме женени/при положение, че не-съпругът ми стои до мен/, не може да смачка доброто ми настроение. Следват рутинните преобличане, преглед – 4 см разкритие, клизма...
Разделям се с необичайно притихналия ми мъж и се качваме с асансьора. Настаняват ме на едно легло в огромна предродилна зала. Акушерката пак намира за какво да се скара на младежите и си ляга да спи. Студентите се запиляват нанякъде. Младият доктор, който се беше появил да ме прегледа в приемното, се появява отново. Гледа ме на ехограф и ме успокоява, че бебето е в 36 седмица, да не се тревожа. После всички изчезват.
Приятно е – няма родилки, няма лекари, в далечината се чуват студентите, но съм сама. Разхождам се напред-назад из огромната притъмнена зала. Контракциите са си все същите – на 5 мин, безболезнени. Опитвам се да поспя, но не се получава. Пък и все съм мокра от тия води.
Край на спокойствието. Довели са още 2 родилки в далечния край на залата. Сънени лекари се сменят с лекари, пиещи кафе. Откъде се взеха всички тия хора и защо само сноват и вдигат шум?! Всеки лекар, който мине покрай мен, решава да провери разкритието ми. Някой даже водят нови студенти и им задават въпроси, на които те не могат да отговорят. И аз искам да знам отговора, но питащият не го казва.
Поредният доктор минава и ме проверява. Казва, че няма вече за кога да чакаме и ще ми сложи окситоцин. Слагат ми система. Щяла съм да родя следобяд до 17 – не знам как го изчисли.
Контракциите се засилват. Не мога да следя на колко време са. Стоя на 4 крака и се поклащам. Не съм чела за позите по време на раждане, просто ми идва отвътре. Лекарка с изключително чувство за хумор и още по-голямо изобилие от чувствителност задава въпроса защо стоя така и прави култовия за мен коментар: „Така не си помагате. Само ни разсмивате.” „Дреме ми на шапката. Смейте си се!” – помисли си Щирлиц и продължи да се клати на 4 крака. След малко сядам на колене. Лекарката – експерт по позите, изпада в ужас: „Ама моля ви се, така седите на главата на бебето! Срамота!”. След което разпорежда на всички присъстващи /общо 3/ да се бие бускулизин + лидол. Малко след това се появява докторът, на който моят доктор се е обадил да ме прехвърли.
Контракциите са доста силни. Не мога да си намеря много място. Отивам до тоалетната. На връщане/добре, че не беше на отиване/, тактичната лекарка ме скастря, че вече не трябвало да ходя до тоалетната, защото съм имала окситоцин...или може би бускулизин...кой ли я чува – нали си свърших работата. Докторът, който вече се води мой, пристига с нова шайка студенти. Проверя ме и ги пита „Какво гледам сега?”. Никой не отговаря. Между 2 контракции, любопитството ми надделява и аз се ококорвам: „И аз искам да знам какво гледате.” Той се смее, но отговор пак не получавам. Вместо това, чувам, че вика акушерката: „Водете я, че ще роди в коридора.” По пътя усещам напъните.
На магарето внезапно си спомням как трябва да дишам – все не ми оставаше време да го репетирам „на сухо”. Лекарят стои до главата ми и възклицава: „Чудесно напъваш! Ще те вземем да показваш на бъдещите майки!”. Ния излиза на 3-ия напън и изплаква веднага. „Колко е малка!” – възкликвам аз и се чудя дали не е защото съм без очила. Хор от медицински лица отговаря: „Не е малка! Дори е много голяма за тая седмица”. За да бъдем точни, малкото същество е 2 650 г. Нямам разкъсвания, плацентата излиза почти веднага.
За съжаление, малката има проблем с дишането и я отнасят, без дори да ми позволят да я пипна.
Ако този разказ ви се струва неоправдано весел, то е защото тогава, преди 4 години, се чувствах точно така. Бях психически подготвена, че отивам на място, на което всички ще се държат от гадно по-гадно и всичко, което се случваше ми се струваше повече от приемливо. Занимавах се със себе си и игнорирах всички негативности около мен, сякаш те не можеха да ме засегнат. И наистина не ме засягаха. Бях доволна от раждането си, което смятах за „нормално”. Не нося огорчение и болка в себе си. Защото всичко е в главата.
